Споделям едно наше знаменито качване на връх Ватцман в Германия през далечната 2009. Заедно със Соня по това време живеехме още в Дюселдорф, Германия. Бяхме големи ентусиасти с малко опит. Въпреки това бяхме планирали качване на Großglockner - най-високият връх в Австрия. На път за там решихме да загреем с Ватцман 2713 м, намиращ се в националния парк Берхтесгаден. Пристигнахме най-напред в китното селце Рамзау, което е и изходен пункт за върха.
Обикновено качването става с преспиване на хижа Ватцман, но за съжаление разбрахме, че там вече всички места са заети и трябваше да си намерим подслон в самото село. Само по себе си това не беше лошо, но на другия ден ни очакваха над 2000 м качване и още толкова слизане през каменни сипеи.
За наше голямо учудване дори и намиране на квартира беше предизвикателство. Причината беше, че точно през този уикенд се празнуваше 100 годишнина от основаването на тамошната капела (хор/музикален клуб). Хубавата новина след като намерихме една стая беше, че това е празникът на годината там и имаше огромна палатка.
Така започна и дългоочаквеаната почивката...
След като похапнахме и пийнахме добре, се оттеглихме за почивка преди прехода през следващия ден.
Станахме към 6 и веднага се отпарвихме към изходния пункт. Имахме да наваксваме около 2.5-3 часа от нормалния маршрут, затова без много приготовления тръгнахме.
Времето беше мъгливо и рядко ни се отдаваше възможност да се насладим на невероятния пейзаж, който се откриваше към Königsee.
Бяхме малко изненадани, когато след около 1.5 часа хижата изведнъж изникна на около 50 м от нас.
В мъглата изобщо не бяхме разбрали, че сме я наближили. Продължихме, следвайки табелките. Самият масив Ватцман се състои от три върха - Хохек, Мителшпитце и Сюдшпитце. От тук терена стана алпийски и на места пътеката беше подсигурена с въжета (т. нар. виа ферата)
Следващата цел беше Ватцман-Хохек. Качването беше интересно дори и при мъгла и всяко едно нейно разсейване ни откриваше приказни пейзажи към езерото.
Преди първата ни цел трябваше да преборим един последен стръмен участък.
На Хохек направихме малка почивка и хапнахме каквото носихме. За достигане на Ватцман - Мителспитце се препоръчваше ползване на въже за самоосигуряване.
Преходът до него изискваше по-висока концентрация и затова обръщахме по-малко внимание на ... мъглата.
Ето ни тук и на Ватцман-Мителшпитце.
Мъглата се сгъсти и започна да ръми. Решихме да се върнем по същия път, вместо да направим обикалка Зюдшпитце и да прекосяваме безкраен каменен сипей. Въпреки че бяхме минали вече по пътя, Соня се заблуди в мъглата. Тръгна първа и за няма и 2 мин я изгубих в мъглата. След няколко минути я забелязох че се е отклонила от пътя.
Основно се разбирахме с викове - понеже зрителния контакт беше затруднен. Както и да е върнахме се обратно на маркировката и продължихме към хижата.
Някъде там долу е прословутото със кристалната си синя вода езеро.
Кратка почивка отново на Хохек.
Хижа Ватцман отново изникна от нищото сред мъглата.
Само минути по късно мъглата изчезна, сякаш никога не я е имало.
Поради факта, че бяхме доста уморени, спускането ни се стори цяла вечност. По пътя видяхме този саламандър.
Пристигнали долу на изходната позиция имахме възможност да огледаме в 3D изминалия маршрут и алтернативни пътища.
Ето и Вацман на фона на залеза, погледнат от крайната ни позиция.
Трябва да кажа, че в селото си потопих краката в едно поточе и... това ми денесе 39° треска. Интерсното беше, че тя се получи вероятно от преумора. Не знам обаче защо на жена ми нищо и нямаше:-)
Треската ми мина така както и се появи и дори успяхме да отидем да вечеряме по един свински джолан по баварски в близката гостилница...ммммммм.
Няма коментари:
Публикуване на коментар