"Ако
и горе е такава мъгла, няма да ходя никаде." - с тези думи се
разделихме със Соня, която ме откара до долна станция на лифт Конярника
на Бабин зъб в Сърбия. Погледнато от там, по високото имаше гъста мъгла.
Надявах се обаче лифта да ме изведе над нея и да предприема прехода до
граничния връх Миджур (2168м) през огряни от слънцето снежни
Старопланински била. Уви! Мъглата си стоеше и на горна станция на лифта и
нямаше намерение да се отдръпва. Горе срещнах един от планинските им
спасители и от персонала на лифта, с които се консултирах. Казаха, че
преди седмица е минавала голяма група и все още следите им се виждат в
снега. Реших, че макар и сам и без видимост, ще тръгна по следите, пък
където стигна. Имах записан трак на маршрута и следи водещи до Миджур -
поне щях да опитам напук на мъглата. Поех
по следите, които ясно очертаваха партина през снега. Захапах първо
билото на Заркова чука. Не виждах на повече от 10м пред мен, но се
чувствах сигурен, следвайки следите.
Сякаш
се движех с тази група, минала преди дни от тук. Те бяха моите очи.
След първото качване, стигнах паметна плоча, както и дървени пънчета,
очевидно направени с цел почивка.
Аз продължих и след не повече от 5 минути минах покрай табела сочеща посоката към Миджур и отклонение за вр. Заркова чука. Нямах и представа какво ме заобикаля - хълмове, ръбове на отвеси, скали, поляни?
Нищо не различавах освен гъста сивота. Докато се оглеждах изгубих следите. Поех в посоката указана от стрелката. Само след минута взех да изпитвам съмнения, че съм взел правилно решение. Склонът, който подсичах ставаше все по стръмен и не знаех дали няма да се озова на пред някоя пропаст без да се усетя. Задрапах нагоре по стръмния склон. Пуснах и 4х4, за да не се подхлъзна назад. След кратка борба с едно навяване на самия връх - се качих на тази Заркова чука. Освен един камък оставен вертикално, нищо друго не забелязах да се откроява. Ето и селфи с камъка зад мен :-)
Сега имах две възможности - и двете водещи надолу: или да се върна по стъпките си и да се прибирам или да сляза и да пресека трака, който имах и който минаваше някъде на 100-150 м. под мен. само където не знаех при втория вариант през какво трябва да мина за да го достигна... Въпреки това избрах да не се отказвам и поех предпазливо надолу. Склонът наистина беше силно стръмен и едно подхлъзване щеше да ме прати в подножието му. За късмет по надолу се натъкнах на следите на предшествениците ми, които съвпадаха и с тези на трака ми. Продължих вече успокоен към целта си. От време на време спирах да снимам с телефона я щеки, я тревички, я селфи (не си заслужаваше да вадя канона).
Какви ли гледки ми скриваше проклетата мъгла? "Дано поне се раздигне докато стигна Миджур" - все така си повтарях и се надявах да мога да се порадвам на тези диви и рядко посещавани места. Самият маршрут беше лек и след първото по-стръмно изкачване в началото, пътеката водеше леко, но продължителни нагоре. Взех да се чудя какъв е смисъла на такъв преход - вървя без да виждам нищо, сам някъде в гранична зона между Сърбия и България, времето макар и меко си беше зимно. Лудост ли е това, някаква форма на мазохизъм, магнетизъм ли е - нямах предства. Но въпреки това продължавах напред и нямах желание да се обърна и прибера. И скоро стана чудо - от югозапад се появи синьо петно на небето, което бързо се движеше в противоположна посока. С ловкост на истински фотограф извадих тежката артилерия и направих тези няколко кадъра.
За първи път от началото на прехода видях пътя ми в перспектива.
И поглед назад, където мъглата все още обгръщаше всичко
След минута мъглата отново превзе всичко около мен.
Но тази минута и запечатаните кадри ми даваха надежда, че скоро билния вятър може да разсее сивотата. Продължих напред като скоро видях и табелка с оставащи 2км до целта ми. От тук някъде наклона стана по-стръмен. Но наличните следи улесняваха значително качването. Скоро усетих, че се намирам около билото, понеже вятъра се усили а следите започнаха да се губят. Справка с трака показваше че вървя на около 100ина метра над него. Продължих напред, защото Миджур беше съвсем близо - надявах се да има кръст или друг знак, указващ че съм го достъгнал. Иначе в тази мъгла имаше голям шанс да не разбера изобщо че съм на него ;-). А там вече осъзнах колко коварно е ходенето в мъгла.
Намирах се на ръба на пропаст (където вече трябва да е България). Беше сигурно 200-300 м дълбока и почти отвесна. Точно там стана и второ чудо: сините петна по небето взеха да се появяват и изчезват. Видимоста се увеличи и за момент се откриваха гледки на околните била и отвеси - първоначално полузабулени в мъгла, после и ясни.
Отсрещните Старопланисни скатове ту се появяваха ту скриваха. Вече бях на самия ръб - надолу вече си беше българско. Ето го последното връхче преди Миджур, който вече се виждаше на 100-150 м от тук.
В неговите подножия и като по поръчка мъглата отново изчезна.
Сякаш Миджур ме чакаше да дойда, за да ми позволи да се наслаждавам на зимните пейзажи - беше страхотно.
Чувствах се като дете на Коледа, като е получило силно желан подарък. Не се стърпях и се развиках от кеф - виждах всичко наоколо, а такава красота трудно може да се опише. На върха заредих сили с кола и шоколад. Направих си слефи и тръгнах обратно.
Вече нямаше значение. Тези 10 мин напълно оправдаха идването до тук в мъглата. Благодарен съм, че ги получих и се радвах, че не се отказах заради лошото време.
Следвах следите от снегоходките си, които се ясно се отличаваха.
Зърнах и Бабин зъб от северна страна, в подножието на който ми беше крайната точка.
През последния километър имах вече идеална видимост, която използвах да запечатам още кадри.
В крайна сметка ходенето сам в планината, особено в зимни условия, не е пропоръчително. Да не говорим, когато има гъста мъгла. Но желанието да вървя, да съм навън сред диви места се оказаха по-силни. А наличието на ясна партина и трак бяха един вид застраховка, с които оправдах това си начинание:-)
