След неуспешния опит за зимен преход по карстово било в Пирин от преди два месеца (прочети тук) имах още по силно желание да осъществя този мечтан маршрут. Отново се свързах с Ванката, който ни съдейства и тогава. Този път щяхме да сме само двамата, докато Соня щеше да си бременее и работи :-)
Планът беше да заходим от х. Вихрен.
Следобед на първия майски петък пристигнахме. Преди да залезе слънцето разтъпкахме кокали около хижата.
На другата сутрин поехме рано по традиционния маршрут. Времето беше просто перфектно а видимостта идеална.
Към вр. Тодорка и х. Вихрен в поднижието му.
Вървяхме без много прикази и бързо набрахме височина. Над дървесния слой вече газихме в все още дълбок и първоначално мек сняг. Преминавайки видяхме стадо диви кози - толкова много не бях виждал на едно място.
Имаше следи и от паднали лавини.
С спокойно, но постоянно темпо захапахме и последното изкаване преди вр. Вихрен. Ето го и него.
Бях тук за първи път и се чувствах искрено щастлив. Панароманите гледки бяха просто уникални. Ванката обясняваше кой връх как се казва, а аз зяпах останал без дъх от такава красота.
А това е пътят, който ни предстоеше по карстовото било, т. нар. Конче, понеже формата му образува подобие на седло.
Слизането от Вихрен в посока Кутело беше едно от най-трудните моменти. Склона беше доста стръмен, а снега на места твърд и фирнован, а на други - потъваше.
При едно хоризонтално пресичане се подхлъзнах и само бързата реакция и острия пикел предотвартиха едно значително губене на височина и още кой знае какво...
Поглед назад към пирамидата на вр. Вихрен
Ето ни вече на кота Кутело. За днеска приключихме със сериозните качвания.
В ниското Банско и Разлог и Църномогилския чал водещ надолу.
Като цяло преминаването в добро време не е кой знае какво геройство дори и в зимни условия. Просто човек не трябва да се страхува от високо и да стъпва сигурно и стабилно.
Вече наближавахме заскон Кончето, където планувахме да останем за нощуване. Ето го и него
Имахме време до залез, затова след като хапнахме топла супа и създърма се поразкършихме още малко.
Ако времето беше подходящо, Иван предложи да слезем по Котешкия чал. При лошо време държим стандартния маршрут към х. Яворов.
Заиграх се и с катерене по твърд сняг, след като Иван ме пусна с въже на около 20м. от северната страна на склона.
Залезът не ни изневери и ни се разкри в цялата си прелест.
Паралено обаче се появяваха облаци, задуха по-силен вятър и започна да вали сняг.
Вечерта след кратка раздумка заспахме. Само след няколко часа вятърът така се усили, че неговите удари в северната стена на заслона придобиваха застрашителна сила. Звукът на вятърните пориви срещащи стената на самото било беше страховит. Имах чувството, че при следващия силен порив, вятъра ще преобърне заслона и ще ни прати няколко стотин метра по надолу заедно с него вътре.
На сутринта времето беше коренно различно от вчера - гъста мъгла и снеговалеж. Видимостта не беше повече от 10-15 м. Отказахме се от Котешкия чал, а пътеводител в това време ни беше Гармина на Ванката. Без него трудно щяхме да се оправим, понеже не се различаваше нищо около нас.
Въпреки лошото време, позирахме си за няколко снимки. Ето и едно селфи от времето когато не беше толкова модерно.
Благодарен съм много на Иван, че ми помогна да осъществя тази мечта. Всеки миг от тези два дена беше подарък. И сега, 4 години по късно, като пиша този блог, все още ми настръхва козината като гледам снимките и си спомням онези моменти.
