02.02.2017
Започвам да си мисля, че ставам зависим. Един вид наркоман. Краката ми са с пришки с големина на двулевка, а аз отново им обувам обувките за ски туринг и тръгвам. Днес е щастливия ми ден и Соня идва с мен. Децата ги оставяме на баба Еми и в 5:30 палим колата. Ема междувремено се събужда и иска да идва с нас. Едвам я разубеждаваме и политаме към Алеко. Кратки приготовления и тръгваме - аз на ски, Соня без. Нейните ски и обувки са в раницата на гърба ми. Усещам в нея смесица от страх и вълнение, че се движим по тъмно - първо през гора, а после и на открито. Познавам чувството, че някой или нещо може да е наблизо, когато само челникът осветява пътя. Неспособността да виждаме какво има наоколо през нощта, кара всеки да вдига адреналина.
Ние вървим и си приказваме. Обръщаме се от време на време да гледаме стартиращия изгрев над София. Забелязваме и смога, който трайно се е настанил над града.
Чувствам се страхотно. Соня се отпуска след първоначалното вълнение и се наслаждава на чистия въздух и събуждащия се ден.
Правим снимки за спомен.
И вече обсъждаме, как да идваме редовно тук преди работа. Даже играем с мислите да вземем и децата :-) ... след време.
Колкото по-светло става, толкова повече забавяме темпото и се нслаждаваме на момента.
Около 7:50 стигаме Черни връх, малко след като слънцето се е показало на хоризонта.
Пием чай, хапваме бисквитка, тагваме се и тръгваме обратно.
Сега и двамата на ски. Соня сменя туристическите със ски обувките, сваламе ските и поемаме по обратния път.
Снегът е твърд, на места заледен. Този път нямам проблем с моите ски. Закопчах ги внимателно, и вързах автоматите с обувките, за да не гоня ските. Спокойно и без да бързаме се спуснахме.
В един момент завих към неутъпкан сняг на един склон. В момента, в който влязох там, забелязах, че не е нaй-безопасното място, но преминах на бързо. Соня ме последва.
След още 5 мин. бяхме до колата. Енергизирани, усмихнати и щастливи. Работният ден може да започва.
Започвам да си мисля, че ставам зависим. Един вид наркоман. Краката ми са с пришки с големина на двулевка, а аз отново им обувам обувките за ски туринг и тръгвам. Днес е щастливия ми ден и Соня идва с мен. Децата ги оставяме на баба Еми и в 5:30 палим колата. Ема междувремено се събужда и иска да идва с нас. Едвам я разубеждаваме и политаме към Алеко. Кратки приготовления и тръгваме - аз на ски, Соня без. Нейните ски и обувки са в раницата на гърба ми. Усещам в нея смесица от страх и вълнение, че се движим по тъмно - първо през гора, а после и на открито. Познавам чувството, че някой или нещо може да е наблизо, когато само челникът осветява пътя. Неспособността да виждаме какво има наоколо през нощта, кара всеки да вдига адреналина.
Ние вървим и си приказваме. Обръщаме се от време на време да гледаме стартиращия изгрев над София. Забелязваме и смога, който трайно се е настанил над града.
Чувствам се страхотно. Соня се отпуска след първоначалното вълнение и се наслаждава на чистия въздух и събуждащия се ден.
Правим снимки за спомен.
И вече обсъждаме, как да идваме редовно тук преди работа. Даже играем с мислите да вземем и децата :-) ... след време.
Колкото по-светло става, толкова повече забавяме темпото и се нслаждаваме на момента.
Около 7:50 стигаме Черни връх, малко след като слънцето се е показало на хоризонта.
Пием чай, хапваме бисквитка, тагваме се и тръгваме обратно.
Сега и двамата на ски. Соня сменя туристическите със ски обувките, сваламе ските и поемаме по обратния път.
Снегът е твърд, на места заледен. Този път нямам проблем с моите ски. Закопчах ги внимателно, и вързах автоматите с обувките, за да не гоня ските. Спокойно и без да бързаме се спуснахме.
В един момент завих към неутъпкан сняг на един склон. В момента, в който влязох там, забелязах, че не е нaй-безопасното място, но преминах на бързо. Соня ме последва.
След още 5 мин. бяхме до колата. Енергизирани, усмихнати и щастливи. Работният ден може да започва.
