Спонтанно реших да направя едно скоростно качване до Черни връх от с. Железница и по план да сляза в Драгалевци. След като падна малко сняг по планините ми се щеше да се докосна до зимата и да се насладя на бялата красота и тишина. С автобус стигнах до центъра на с. Железница и по познатия коларски път започна изкачването ми. По последна прогноза на времето днес щеше да облачно и мъгливо с леки превалявания на дъжд. Надявах се да имам шанса да изляза над мъглата и облаците или пък да имам късмет и да получа слънчев прозорец. Вървях с доста добро темпо. От време на време спирах да щракна някоя снимка, макар и да нямах кой знае какви гледки за снимане. След поляната с беседките пътят свива в дясно и скоро навлиза в иглолистна гора.
В по-високото мъглата се беше разплула
Вече в горския отчастък
Във втората и половина вече се виждаха заченици на сняг по сенчестите места. След около час от тръгването си оставих и гората зад себе си. Пред мен и около мен виждах вече зимата. Хижа Купена беше обвита в мъгла там някъде отпред.
София в ниското
А вятърът остро свиреше на откритото. Зимната пътека си личеше, имаше и
следи в снега, което улесняваше качването. Преди да навляза в мъглата,
направих няколко снимки на североизток, където слънцето се беше скатало
някъде зад облаците.
Унесен от монотонния вой на вятъра и мъглата около мен се качвах бързичко. След около 30-40 мин. хижата изникна на 50ина метра пред мен.
Там щях да закуся и се надявах да мога да пия един топъл чай. Уви, макар и да светеше, хижата беше заключена. Хапнах набързо два сандвича в прорязващия вятър и реших да продължа нагоре. Малко над хижата обаче условията се влошиха. Пътеката ту се появяваше, ту се показваше от навявания. На няколко места пропаднах до бедро в снега. Все още таях надежда, че ще изляза над мъглата до върха. При опита да сложа ръкавици установих, че без да забележа пръстите на ръцете ми са се вкочанили. Въпреки, че ръката беше в ръкавицата, не усещах дали пръстите са влезли в своето джобче или не...
С всяка крачка нагоре вятърът се усилваше и ме биеше от страни така силно, че на моменти залитах. Взех да се чудя какво да правя. Много исках да се кача до Черни връх. Хрумна ми идеята да проверя камерите на върха - с доста усилия в обслужването на телефона разбрах, че е безмислено да ходя там. Всичко беше потънало в мъгла. След кратър размисъл реших да хвана лятната пътека и да отида направо към х. Алеко.
Не бях монавал по нея. Видях табела, че е лавиноопасна, но прецених, че снегът не е чак толкова много. Отбих се в дясно от зимната маркировка и поех по т.нар. летен път. Само че летен път нямаше. Навсякъде само навявания и с доста богата фантазия можеше да се види нещо като път. Пропаданията ми ставаха все по чести и дълбоки вече до кръста. На всеки 20-30 метра вадех Гармина да сверявам, дали съм още на пътеката. Мъглата позволяваше видимост най много до 50ина метра. А вятъра вече брулеше мощно точно срещу мен. Отделни пориви бяха толкова силни, че нямах сили да продължа напред. Ето кратко видео от заобикалящата ме среда.
След около 500м по лятната пътека прецених, че е безсмислено да продължа. Все по трудно оставах на пътеката, а пропаданията изцеждаха силите ми. Oчакваха ме още около 3км в подобна обстановка без изгледи за гледки. Единствено борба с вятъра и преспите.
Винаги изпитвам неприятно чувство, когато трябва да се върна от средата на едно пътуване, но се утеших с това, че сезона едва сега започва. По все още личащите ми стъпки се върнах обратно до зимната маркировка и слязох с бързо темпо до хижата. Огледах картата и взех решение да следвам пътека в посока с. Бистрица. Така поне щях да разнообразя слизането. Първоначално следвах пътеката за Железница, която в последствие се отклонява в ляво и се спуска под електрическите стълбове. Надолу беше фън, понеже мекия сняг и шумата отдолу ми позволяваха да се пързалям.
В един участък трябваше да пресека 200-300 м. по една поляна и гора без
път за да изляза на една горска пътека, която след около 2 км ме отведе до панорамната
пътека между Бистрица и Железница.
По панорамната пътека между Бистрица и Железница, част от обиколката на Витоша. Отдавна не бях минавал и по тази пътека и си обещах да дойда с децата през пролетта и да направим един велопреход.
Като видях крайните къщи на с. Бистрица се спуснах надолу към микроязовира и скоро вече бях на пътя, от където отново с автобус се прибрах
А високите части на Витоша още тънеха в мигла и ветрове.
В крайна сметка, макар и да не стигнах първоначалната си цел, направих една добра разходка. Усетих какво е зима, студ и кофти време. Сефтето за този сезон е направено. Скоро ще следват нови походи, с надявам се по-красив пейзаж около мен.
След страхотната
разходка до връх Сентинел предишнния ден бях раздвоен накъде да поема. Чудех се
между самостоятелен преход до Cathedralpeak/връх Катедрала или да се присъединя към групата, която щеше да посети
кралство Лесуту. Накрая любопитсвото за тази съвсем чужда култура надделя, пред
стремежа към върхове и преходи.
Спането в палатка
при тази приказна обстановка взе да ми харесва и тази сутрин се събудих едва
към 6:30.
Сутришната панорама отново ме изпълни с задоволство, че съм тук и че имам възможност да опозная този далечен за нас край на света.
Час по-късно вече поехме към нашата цел. След около 2ч. пътуванес бусчето стигнахме границата, от където
получих печат в паспорта за спомен.
Гледките към околните долини и склонове
Необходимо е да разясня, че влизането в
Кралството е значително по-сложно, ако не сме с група. Фирмата, която
организираше пътешествието, подкрепя едно местно училище, както и жителите на
селото и затова има право да води туристи.
В Лесуту
асфалтови пътища няма (така ни казаха и аз поне не видях). Няма електричество,
както и почти всичко, на което сме свикнали в „цивилизования свят”. Хората
живеят с това, което сами си произведат и отгледат. Няма да се впускам в
подробности, колко бедни са хората там и колко жално е да гледаш гладни деца, викащи
от радост при получаване дори и на една ябълка. Ще ми се да наблегна на
неповторимата природа, запазените традиции и културни забележителности по
местата, които посетихме. След около още 30 мин по каменист път, достигнахме
една махала. Спряхме пред училището и футболното игрище.
Една панорамна снимка
Живота на местните е низменно свързан с животновъдство и земеделие, с което се изхранват.
Един учител ни разказа накратко историята на Кралство Лесуту (незнайно защо се знае като Лесото),
за народа, живеещ по тези земи - Басуту и техния език Сасуту. Трудно ми беше да запомня цялата
информация, но особено впечатление ми направи, че в селското училище учат 140
деца от първи до седми клас. Трябва да спомена, че държавата единствено
осигурява заплатата на учителя. Всичко друго – от помещение, инвентар, материали
– трябва да се подсигури от местната управа.
Училището със класове учещи в една стая.
Сувенири направени от децата и техните родители.
Учителската стая с програмата за учене и пирамидата на хранене...
След осми клас децата, които продължават да учат (а
те не са много поради такса от около 100 лв. на тримесечие) трябва да вървят
пеша 2ч. за да достигнат училище. Малцина продължават да учат...
Друго, което ми
направи впечатление е цената да се ожениш. Семейството на годеника плаща 20
крави или равностойността им в овце (1 крава = 5 овце) на семейството на
булката. Помислих си, че нашите щяха да са фалирали, след като са отгледали
двама сина :-). Тези
дарове, започват да се отглеждат и развъждат още от деня, когато се роди син в
къщата, за да могат да нарастнат по ествествен път до към 18-20 годишната му
възраст.
Влязохме и в
типичните кръгли къщи от керпич, осигуряващи отлична изолация както през зимата
така и през лятото.
Всички страни на селото, намиращо се по протежението на една река, бяха обградени от високи хребети. Не случайно Лесуту е наричано Кралство в небето. Лесусту е държавата с най-висока средна надморска височина. Най-ниската точка е на около 1200м а най-високата на около 3400 м. Преобладаваща част от територията на кралството се намира над 2000м надморска височина.
Тази
суха статистика едва ли би пресъздала гледките, които се откриваха пред
очите ми. Снимките също бледнеят пред магическите върхове наоколо. Тази
планина, наричана от местните Малути, предизвика в мен силно желание да я
изселдвам, да вървя по билото и да съзерцавам в ниското селата в Лесуту
от една страна и селищата в Южна Африка от другата и страна. Интересно
ми е как ли се изкачвеат тези непрестъпно изглеждащи скални венци.
След беседата с учителя се отправихме към близките скали на съседния хълм. Целта ни бяха скални рисунки
от бушмени, обитавали местата преди около 2000 години. Изкачвайки се нагоре по
хълма ни се откри красива панорама към околните махалите и върхове.
срещнахме и
облечен традиционно пастир.
Скалните рисунки
бяха белязани от времето и за съжаление и от хората, решили да се увековечат, като си напишат
имената. Бушмените, рисували тези картини, са били номади, живеели и ловували временно на дадено място
в близост до пещери и дупки, където намирали убежище. Рисунките обикновено
документират факта, че са били на това място, както и плячката която са ловили.
С помощта на водача, успях да различа три сцени от техния живот –
жертвоприношение за сполучлив лов, лов на едри животни и тържество в чест на
сполучливия лов.
Скалните картини са рисувани с
кръв от животни, примесена със сок от червени плодове.
Докато останалите хапваха сандвичи, аз се
изкачих до близкото възвешение. Нямах апетит, след като разбрах как гладуват
тук хората. Предпочетох да дам обяда си на някое дете. Изкачването до хълма ми
откри нов переспектива на скалата, на която видяхме картините. Тя беше огромна
и човек застанал в ниското, дори не си и представя, колко високо над него се
извисява тя.
Точките в основата на скалата са групата с която пристигнах.
На връщане към
селото се спряхме на една пещера, която служи за убещище на животните и хората,
когато температурите паднат ниско. Самата дупка не беше повече от 20 м.
дълбока. Входа се преграждал в такива дни със скални отломъци, като изолация от
студа...
Обратно в селото
видях нещо, което ме зарадва – деца и възрастни очертаваха центъра и
наказателното поле на футболното игрище. Предстоеше мач със съседното село.
Разбира се че
поцъкахме леко с няколко деца и за финал си направихме обща снимка.
Следващата спирка
беше да опитаме самоделно направена бира – имах голямо желание да я вкуся...
След кратко
пътъване до съседна махала стигнахме до къщурка с флаг. Флаговата система
информира, кой какво продава: червен флаг = месо, зелен флаг = зеленчуци или
плодове, бял флаг = бира, черен флаг = хм забравих.
Един весел дядо
ни посрещна с усмивка и се разприказва сякаш се разбирахме. Бабата извади от
една стая две кани с бяла, мътна, не особено хомогенна течност – оказа се, че
това била бирата. Приготвя се три дена чрез варене и ферментиране на царевица.
Бирата вече ни чакаше (каната на земята)
Разяснение за произведствния цикъл
Отпиваня в три кадъра :-)
Така изглежда субстанцията, наречена бира.
Почти всички от
групата я опитаха, като отпиваха от каната, но малцина повториха. Имаше кисел,
леко горчив вкус. Нямаше общо с вкуса на бира, на който ние сме свикнали.
След като 90% от количеството остана, дядото доволно си отпи няколко големи
гълтока – на него изглежда му харесваше.
Гледки около махалата
Отправихме към поредната изненада – среща с местната
лечителка, получила уменията си от разни духове и невидими сили.
Влязохме в къщата
и. Насядохме в кръг, а тя седна в средата и ни разказа как е станала лечителка
и как събира билки за различните болести. Учителят на селото ни превеждаше.
Няма как да опиша
енергията, която излъчваше тази жена. На тръгване я попитах за снимка с нея. В
момента, в който се видя на екрана на телефона ми, искрено се зарадва. И аз със
нея. Светлината над главите ни оставям на всеки от нас да я обясни...
На сбогуване
Взехме си
довиждане и се запътихме към последната точка от посещението ни в тук –
кулинарна среща с традиционна храна.
Вече беше станало следобед и след като се отказах от сандвича си, чувствах нужда да хапна нещо. Пред една къща върху две щайги от бира ни сервираха типичната храна на басуту - царевична каша със нешо като запържен спанак. Оказа се доста вкусно. Няколко пъти си взех с ръце, така както повелява местния обичай. На всичкото отгоре ни предложиха да си купим местна бира в кенче - Малото. Тя определено си заслужаваше.
След краткия престой тук, групата се отправи обратно към базата, а аз към Йоханесбург.
Лесуту
определено ще остане за дълго в съзнанието ми. Прекрасна, дива природа,
недостъпни върхове, стари традиции и много бедност. Надявам се пак да
посетя кралството в небето и да имам възможност да обходя някой от
многобройните върхове.
