петък, 20 януари 2017 г.

Енергизиране преди работа - със снегоходки до Черни връх

20.01.2017

Нямах сили вече да гледам побелелите върхове на Витоша и Стара планина от прозореца и да ми се ще да съм там. Привиквахa ме всеки път като ги поглеждах тайничко. От известно време заиграх с мислите да правя ранно-сутришни разходки до Черни връх или други близки дестинации. Преди работа. За тази цел би било идеално да имам ски за пантене, но нямах. Но имах снегоходки. Достатъчни да осъществя желанията си, поне на първо време. Така след като се върнахме от ски, сякаш още повече исках да съм сред снега навън.
Времето се очертаваше ясно и тихо, с температури около -18 на върха. Навих часовника за 5:00 и в 5:30 вече бях в колата на път за паркинга на Алеко. Само снегопочистващите машини бяха там и персонала започваше работа. Паркирах до х. Морени и тръгнах по пътеката към Голи връх. Обещах на себе си и на Соня да се движа само по пътеки и сигурни места. Знам, че не е редно човек да ходи сам в планината, още по-малко през зимата. Ама то не пита - когато желанието е по-силно от правилата, остава само да се действа разумно.
Захапах пътеката към 6:10, беше още тъмно. Зад мен софийските светлини потулени от облаците издаваха града в ниското. Челникът осветяваше пътеката напред, по която изглежда беше минал рактрак снощи. Бързо намерих темпото си, след като свалих полар, с който още при първите стъпки се запотих, дори при силно минусовите температури.




След първото хълмче ми се откри пракрасна гледка към София. Светлините под рехавата мъгла създаваха невероятна атмосфера. Опитах се да запечатам тази гледка с фотоапарата, но без помощта на статив беше трудна мисия. Пристите ми замръзнаха бързо и затова продължих напред. Нямах обаче сили да устоя на тази картина и започващия изгрев. Обръщах се и снимах на всеки 20-30 м, до примръзване на пръстите. 












Исках да продължа и знаех, че трябваше да се върна на време за работа, само че една сила вътре в мен ме задържаше и караше да съзерцавам събуждащия се ден.







С изгрева постепенно върховете наоколо се обагряха с жълто червени цветове. 






Наслаждавах се тишината и уединението тук. Нямаше никой наоколо, дори вятър. Вървях, снимах и съзерцавах.




 На Черни връх коминчето на метериологичната станция пушеше. Направих кратка почивка - хапнах един сандвич с горещ чай, които си носех и отново поснимах. Беше около 8 часа.













Рила в пълна прелест отсреща.

Останах още малко на върха.





 
Слизането можеше да стане бързо със снегоходките, но краката ми сякаш не искаха да бързат. Сърцето също. Снимах.








 

Стана ми поетично и следното стихче се зароди в главата ми, когато видях собствените си стъпки в снега:

Стъпки. Път. Мечта.
навън сред бялата пустиня
далеч от всяка суета
това е моята родина.

 
 
По пътеката надолу вече срещах групи от други фенове на сутришните качвания - всички с панти. Казах си, че и аз ще сменя снегоходките с такива ски. Тогава спускането щеше да стане освен по бързо, но и по-приятно по покритете с пухкав сняг склонове.







В ниското се отркиваше страхотна панорама към морето от мъгла над София, която силно котрастираше на прекрасното време тук горе.



 




  В 9:15 бях в къщи пред компютъра и стартирах работа. Мотивиран, зареден с енергия и с усмивка до уши. Какво по-хубаво начало на деня.

2 коментара:

  1. Добро попадение си направил преди работа във Витоша. :) Страхотия е нагоре. Много лед, изкефих се на снимките...

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Така е, беше точно след като падна последния сняг и времето беше уникално. Ходих втори път, няколко дни по-късно и пак хванах същото време. За преди работа си е супер.

      Изтриване