Моят all-inclusive получих тази година на Олимп. За един ден. И той беше съвършен. Страх, радост, несигурност, удоволствие, гордост, респект, наслада, тъга, копнеж, благодарност са само част от чувставата, които изпитах през тези десетина часа преход. Времето беше щедро към мен и сменяше кулисите на заобикалящета ме природа многократно. А Олимп, една неземна планина, ме допусна и потънах за кратко в нея.
Всичко се случи по време на лятната ни почивка в Гърция. От много търсене попаднахме на all-inclusive хотел на олимпийската ривиера, в близост до Литохоро (основна изходна точка за Митикас). Моят all-inclusive беше обаче в планината. Времето беше мрачно и през първите дни гледах Олимп забулен в мъгли и облаци. Търпеливо чаках добра прогноза за времето и я получих за неделя. Перфектно, заради това, че исках да се кача по улеите към връх Стефани и връх Митикас, и ми се искаше да има и други хора за кураж наоколо. Маршрутът бях уточнил предварително с помощта на Иван и той предвиждаше:
- нощно качване от паркинга на Приония към хижа Спилиос Агапитос (хижа А)
- преход до хижа Ясос Апостолидис (хижа СЕО)
- качване и слизане по улея към връх Стефани
- качване до връх Митикас по улея Локи
- слизане към хижа Спилиос Агапитос и Приония
В 4:30 сутринта паркирах на Приония. Без много да му мисля се наех да ходя сам по горската пътека. осветявайки си с челник. Още на първите стъпки разбрах, че няма да е разходка в парка. Кучета в тъмното ме усетиха и започнаха да лаят. Горски шумове около мен ме държаха на щрек. Движех се бързо и почти без почивки - исках да стигна преди изгрева до хижата и да му се насладя от там, както и предния път, когато бяхме с Дончо. Тъмното и неизвестното, невидимото около мен ми помогаха да държа бодра крачка по тези около 5 км разстояние и 1000 м положителна денивелация. Пътеката не може да бъде сбъркана, просто я следвах виждайки следващите десетина метра пред мен.
В момента, в който се замислих, че първите хора ще срещна едва на хижата, щях да се спъна в спящ в спален чувал на пътеката турист. Едва сега забелязах че бяха 4-5 души, изтегнали се на самата камениста пътека. Не ме усетиха. А аз набрах повече кураж. Щом те спят на сред пътя в гората, защо аз да не правя среднощни разходки? По-нагоре чух човешки вик и зърнах светлина. Извиках и аз. Отново се натъкнах на спящи по пътеката хора - единият явно ме беше чул да приближавам. Казахме си здрасти и продължих.
Гората взе да отстъпва все повече място. Можех да гледам вече небето, което беше ясно и одеяно с хиляди звезди. Започна разведеляване, а аз бях доближил хижата. Виждах слаба светлина на левия склон а зад мен величествения каньон Енипеа и светлините на Литохоро.
В 6:10 бях на хижата, само 1:40 мин след като тръгнах от паркинга. На стъпалата пред нея ме уплаши ръмженето на куче скрито в тъмното. Бях взел отбранителна позиция с щеката, когато разбрах, че ръмженето всъщност е хъркане...
Народът тъкме се пробуждаше. Беше пълно с палатки наоколо. Взех си закуска и се насладих на започващия изгрев.
Към Митикас, Скала и Стефани - преди да ги достигнат първите лъчи.
Преходът към хижа Ясос Апостолидис (хижа СЕО) започва по същата пътека, която води към Митикас. Само на около 200м след хижата обаче табели указват нова посока - в дясно от основния път.
Пътеката се изкачва през рехава гора и високи храсти. Постоянно се откриваха нови и нови гледки към Бяло море и изгрева зад него. Лъчите като че ли се заиграха с мен и фотоапарата ми и сами правеха светлинни ефекти.
Слънцето постепенно но сигурно завладяваше нови пространства. Трудно се придвижвах при такава картина. Просто се наслаждавах на момента.
Лъчите вече обагряха върховете на Олимп.
Плъзнаха и в дълбокия Енипейски пролом, през който се откриваше гледката към морето.
След всяка крачка, спирах да снимам, като че ли исках да запечатам този момент и да го държа винаги при себе си. Пътеката се движеше нагоре и подсичаше на дясно в ниското върховете. Маркировка има и е силно препоръчително да се следва. Изгуби ли се за повече от 50м, значи вече човек не е на правилния път.
Имаше 2-3 места, които изискваха леки катерения, които обаче са по силите на всеки турист.
Пред мен и зад мен върховете бяха погълнати от тъмна мигла и облаци.
Затова пък видимостта към Митикас, Скала и Стефани бяха перфектни.
Само на моменти биваха забулени за кратко от облаци, които бяха бързо раздухвани от бятъра по билото.
Докато продължавах напред, неспирайки да консумирам гледките на изгрева, чух шум. Бяха няколко диви кози. Не си и помислиха да бягат от мен. Напротив, продължиха да пасат и да се оглеждат.
Приближавах се бавно към тях, а те ме гледаха с почуда. Бяхме на не повече от 5 метра един от друг. Страхотно е да видиш от толкова близо животни, които дават мило и драго да не срещнат хора. Изглежда обаче, че гръцките диви кози са толкова спокойни, както и местното население.
Пътеката ставаше все по-скалиста, а разстенията все по-ниски. Наклонът на склона също се увеличаваше, но пътеката оставаше ясна и лесна за преминаване.
Втората ми среща с дивия свят отново беше с диви кози. И тези не ме счетоха за заплаха и ме оставиха да се приближа до тях.
През това време слънцето вече се беше скрило зад облацето, но неговите лъчи продължаваха да озаряват морето и брега.
Не след дълго излязох на премката към Платото на музите. От ляво на мен, все още забилен частично в мъгла се издигаше гордо Тронът на Зевс - връх Стефани.
Неговата величествена стена познавах от снимки, но гледката на живо беше несравнима. Една огромна скала във формата на полукръг забита в платото. Отвесите от тази страна надминаваха 400 м, а от другата - спускащи се към Големия Казан - дори 700 м.
Пред мен вече се виждаше хижа Ясос Апостолидис (хижа СЕО). А от ляво на нея - връх Тумба (2801 м)
Докато някъде на 5 мин над мен в дясни се намираше хижа Христос Какалос (хижа Ц). Двете хижи се намират на около 500 м една от друга, казнали на Платото на музите (Снимката е правена в подножието на стената на Стефани).
Прекрасния изгрев направи място на митичните върхове на Олимп. Гледах със страхопочитание вертикалните стени на Стефани, известен още като Тронът на Зевс (2909 м).
Виждах вече първите групи да тръгват към подножието му. от където минава пътеката, подсичаща местността Зонария (вълни от стръмни скали в поднижието на Митикас).
Ето и хижа Христос Какалос, която сякаш получаваше божествено просветление в този момент.
Вече на хижа Ясос Апостолидис (хижа СЕО), където отново останах за кратко и се подкрепих с фрапе.
А ето така се създават легенди (нека се поучим от нашите южни съседи).
След кратка почивка на хижата се оправих към Трона на Зевс. Знаех, че е доста предизвикателен и бях се заканил да не го качвам сам. Надявах се да има и други ентусиасти, към които да се включа.
Подсичането на Стефани премнинава по сравнително равна, ясна пътека. Често се обръщах назад да снимам платото с хижите на него и околните върхове.
Отсреща е премката, по която излязох на платото на музите. Там все още се вижда играта на слънцето, морето и облаците.
Вече под стената на Стефани - просто е смазващо огромна
Пирамидката обозначава мястото, където се свива в дясно по Зонария. Там има и отделяща се към хижа А пътека, която ползваха маратонците.
В подножието на улея към връх Стефани.
Имаше един доброволец, който упътваше състезателите. Като ме видя, ча слагам каска и се запътвам нагоре се зачуди. Нямаше други, които да имат моята посока :-(
Така изглежда в подножието. Мъглата си беше на място, за да не се вижда пълната картина нагоре.
Вече бях тук и щях да съжалявам ако не опитам. Такъв съм си. Казах на себе си да съм много внимателен и да се върна ако шубето ми дойде в повече. И тръгнах нагоре. Гледах да следвам маркировката, която беше на всеки 5-10 метра.
Първите 40-50 м бяха ок, но наклонът постепенно се увеличаваше. А с това намаляваше моята увереност.
На около 70-80 м от началото вече ме обземаше страх. Маркировката указваше качване по едни почти вертикални скали. Раницата ми пречеше. Спрях да поема въздух. Не от умора, а от прекалените количества адреналин, които се изсипваха в главата и тялото ми.
Подишах спокойно около 5 минути и оглеждах терена. Да продължа или да се върна. Гледах с надежда надолу, някой да поеме по улея. Оставих раницата на една съседна скала и реших да пробва странично в дясно от мен. Някак си преминах една стръмна и гладка скала странично и се озовах на по-полегат и лесен за качване склон. Така минах следващите 20-30 м и отново се включих към маркировката в ляво.
В този момент от под скалата се показа една девойка, която скачаше вертикалните скали като дива коза. След секунди беше при мен. И тя сама. Попитах я дали мога да я следвам. Личеше си, че тя това го минава за закуска... Разбрах че е от Скопие (нашенка :-), тръгнала е около 1.5 часа след мен от паркинга и е вървяла по моя маршрут. А аз си мислех, че съм вървял бързо...
Нейното присъствие и уверени крачки ми дадоха необходимата доза самоувереност. Последвах я, доколкото мога. Пулсът ми се успокои. Нагоре теренът вече ми се стори по-лесен. Не знам дали заради компанията или обективно е по-лесен.
След около 10 мин стигнах т. нар. Туристическа кота на връх Стефани.
Върховата кота се намираше на около 20 м. пред мен, където вече девойката бе стигнала. За да се стигне до нея първо се слиза около 4-5 метра и после следват 10-15м. качване, изискващи базова катерачна техника и пълна липса на страх от височини. От двете страни, само на сантиметри от пътеката се спускат отвеси от по над 400м.
На моменти се очертаваше силуета на връх Митикас, обгърнат от мъгла. Той се намира само на 20-30м разстояние по въздух.
Беше хладно и поради липса на добра видимост останахме малко на върха. Направих си селфи с Саня. Бях късметлия, че я срещнах в точния момент. Без нея надали щях да се кача. Очаквах че ще слизаме заедно, но Саня заскача надолу по стръмния улей. Не след дълго я изгубих от поглед.
Бях вътрешно спокоен и слизането ми се видя далеч по лесно от това, което очаквах. Отне не повече от 20 мин. да стигна долу. Чувствах се перфектно, доволен и горд.
Маратонците вече идваха на тълпи от към хижа СЕО.
Само на 20 м от улея за Стефани започва и улея Локи към Митикас (2917 / 2918 м според различни източници). По него се бях качвал вече с Дончо и знаех какво ме очаква. За разлика от този за Стефани, тук имаше десетки хора - качващи и слизащи. Тове определено дава кураж. Без да му мисля го захапах по маркировката.
Отново мъглата ни беше спътник и прикриваше услужливо, какво предстоеше.
Според мен и двата улея са сходно трудни и дълги. И Локи има няколко места, изискващи внимание и увереност в собствените възможности. Опастностите тук са най-вече от падащи камъни (предизвикани от други туристи) и мокри, хлъзгави камъни.
Качването ми отне около 30-40 мин., като посредата се запознах с други българи слизащи надолу.
На самия връх имаше 10-15 души, част от тях една българска група. Поприказвахме, поснимахме се, насладихме се на спокойствието и заобикалящите ни пейзажи (доколкото ни позволиха боговете).За секунди ми се разкри връх Стефани, където бях само преди около час.
Слизането го планирах по традиционния маршрут. Това съвпадна с плановете на българската група и се присъединих към тях до връх Скала. Ето го и него отсреща, а на заден план връх Сколио.
При слизането към първото седло се опитвах да се сетя как сме минавали с Дончо от тук. Нямах никакъв спомен от това слизане.
Следвах групата и маркировката. Макар и силно посетена, пътеката според мен е от средна/висока трудност. Както качването по нея, така и слизането изискват висока концентрация и липса на страх от височина. Ето някой кадри от слизането към седловината и качване към връх Сколио.
т. нар. игли под Митикас.
Поглед към Големия Казан, заобграден от верикалните северно западни склонове на Скала, Митикас и Стефани (вижда се както от споменатите върхове, така и от няколко пролуки по пътя между Скала и Митикас)
И обратно към Митикас от седлото между него и Скала.
До Скала ни отне около 20 мин от Митикас. Там имаше доста хора и аз продължих без да спирам. Оставих останалата група с пожелания да се видим отново.
Предстоеше дълго спускане първо до хижа А и послед по Приония. По пътеката надолу се виждаха качващи се туристи.
Назад към Сколио
И надясно към заобикалящото ни плато и върхове.
Между скалите имах последен шанс да зърна величествения Митикас.
След това продължих в кросово темпо надолу. Бях изгладнял, затова спирах на малко места да направя снимки.
А облаците продължаваха да играят своята игра с върховете.
На хижата хапнах едни спагети, починах кратко и драснах към Приония. Исках да изпозвам следобеда за плаж с децата и Соня.
Пътеката сега изглеждаше доста по приветлива от през нощта. Беше един от редките случаи, когато изпитвам силно удоволствие от продължително слизане. Съзерцавах могъщия Енипейски пролом - портата към Олимп.
А в ниското, до самия паркинг останах да слушам чудния звук на водопада. Беше просто съвършено.
Без да се свеня, мога да твърдя, че това беше един от най-красивите и запомнящи се преходи, които бях правел досега. Изборът на маршрут, времето, различната трудност на отделните пасажи, както и нощното горско изкаване ще помня дълго. В заключение искам да добавя, че макар и силно песещаван Олимп беше изключително чист. А хижите ... има защо да имат пълна заетост за месеци напред.
