вр. Ботев или "оцеляване на предела"

16.06.2012

Само седмица след Митикас се отдаде възможност да се качим на вр. Ботев. Имахме един ден на разположение. Жените щяха да разпуснат на минералния басейн в Павел баня. Предната вечер отидохме на гости при бащата на Дончо в с. Турия. Там се събрахме със Сашо и брат ми (който досега не изпитваше нашите планинарски страсти). Със Сашо щяхме да снимаме и клип за един наш проект.
Сутринта окол 7:00 бяхме на изходна позиция в Калофер и поехме нагоре.

Нямахме карта с нас, знаехме само, че има маркировка, водеща до х. Рай. Следвахме маркировката и постепенно набирахме височина. Беше малко странно, че вървяхме по един коларски път и зимна маркировка, вместо както очаквах по горски път... Имах известни съмнения, но продължихме.

Понеже тръгнахме рано, по план трябваше да закусим в хижата и от там с нови сили да "захапем" върха. Уви, колкото повече се качвахме, толкова по-ясно ставаше, че сме хванали друг път. Стигнахме билото след едно безкрайно изкачване Ботев ни остана на много километри в ляво от нас. А трака ми показваше, че се намираме някъде над х. Рай!?!

Не знам колко време вървяхме в посока Ботев, но беше много. Сашо и Калоян бяха на ръба на възможностите си. Беше вече обяд, а не бяхме закусвали. Последното стръмно преди върха костваше и последните им сили. Само мисълта за някоя супа ги караше да се качват в посока на метерологичната станция, показваща се някъде измежду мъгливия връх.

Най-сетне пристигнахме. С бързи крачки се качихме по стълбите... оказа се че освен планински чай, друго няма. Е,"закусихме" с чай и отново тръгнахме настървени към х. Рай. Този път надолу.

Всички разговори, доколкото водехме такива, се въртяха около ядене. Просто бяхме освирепели и ако бяхме видели някое диво животно, сигурно щяхме да го изядеме сурово ;-)

Пейзажите бяха впечатляващи, но гладът като че ли беше по-силен и рядко се обръщахме да снимаме. Хижата изглежда беше близо, разминаванията с групи се учестиха. 
Стигнали до заветното място се нахвърлихме на храната като обезумели. Направо гълтахме, нямаше време да дъвчем.

След като се укрепихме и починахме, поехме надолу - вече по правилната пътека. Слизането беше дълго. В края, преди да излезем при колата пътят ни препречи един балкански поток. Не видяхме мостче, затова без да му мислим го прегазихме. Това беше наградата за краката ни, които според трака бяха изминали 40км днес при преминаване на солидна денивелация!

Следващият път ще дойдем по-подготвени и ще посветим повече време за наслада на величествения Централен Балкан.

Ето и видеото, което заснехме при качването си. От проекта не излезе нищо комерсиално, но опитът остава безценен.

Митикас - митичния Олимп

06-07.06.2012

Едноседмичната ни почивка на Халкидики включваше и едно по-екстремно преживяеване. С Дончо бяхме решили да "отскочим" до Олимп. Предварително бях проучил маршрутите и така около обяд тръгнахме в посока Литочоро и изходната позиция за хижа Refuge A. 

Ето ни на паркинга, екипирани и готови да поемем нагоре.

Някъде там ни очакваше утре митичния връх.

Пътят към хижата минаваше през гориста местност и се виеше стръмно пред нас. За около 2 часа спортно ходене стигнахме стълбите в подножието и.

Денивелацията от паркинга е около 1000 м и обикновено трябва да се планува малко повече време.Ако човек има хеликоптер може да кацне тук и да си спести изкачването :-)

Refuge A е името на хижа, която е разположена върху една скала над дърветата и сутрин гледката към Бяло море и изгряващото слънце иззад Халкидики е неуоисуема. Нощем се вижда отражението на луната в морето. 
Добре е да се резервира нощувка предварително, понеже хижата е любимо място за посещение на туристи и фотографи (изгревите просто са несравними).

Ето ни на площадката.
 

... и целта ни за утрешния ден, обагрен от багрите на залеза

Хижата се управлява от германка, чийто дядо пръв е покорил Олимп. Дисциплината там също е немска. В 21:30 се прекратява кунята, а в 22:00 се гаси генератора (и съответно тока)
Кухнята предлага добър избор на приемливи цени.

Получихме стая, която е в страничната част на хижата. Искахме да потеглим рано, така че да пречим на останалите.

Утро ни смая. Снимката едва ли е способна да представи красотата, която се откри пред нас.

Поехме към 5:30 нагоре. Очакваше ни стръмно (меко казано) катерене. Камъните се напичат жестоко и вече към 10:00 става доста горещо. Освен това искахме да се възползваме от следобеден плаж...

Първоначално пътят се виеше през гориста местност, но скоро гледката беше сменена от назъбени скали, осеяли горната част на планината Олимп

Гледката, която привличаше погледите ни като с магнит. Митикас - горе в ляво

До върха има (поне) две възможности - стандартния път води от ляво и качването става между самите зъбери на върха.
Алтернативата е да се подсече върха в дясно и точно под Митикас да се изкачи един стръмен улей до него (двете пътеки се виждат смътно на снимката, започвайки от кръгчето в средата, където е текущата позиция)

Понеже стандартния път не звучеше достатъчно предизвикателно - тръгнахме да подсичаме. На места още имаше заледени преспи, застинали на стръмни участъци. Преминавате там ставаше само с котки...

За архивните котки на Дончо, трябва да спомена. Може би дядо му ги е ползвал. Стягаха се с ключе, което носихме с нас. Трябва обаче да призная, че след като ги нагласихме, свършиха чудесна работа ;-)

Това ни очаква, ако направим грешна стъпка... пропадане по лед и камънак от порядъка на 200-300 м 

Самият улей си беше направо отвес (почти). Неприятното беше, че скалата е много ронлива и освен стръмното катерене, което предстоеше, трябваше и да се пазим от падъщите камъни от предходния

Нагоре всеки се беше концентрирал и не говрихме много. Липсваха обичайните шеги. Всеки си мислеше наум "по дяволите, заще не взехме стандартния маршрут..."

Тръпката беше неуписуема, а адреналина беше достигнал нови висоти.
Стъпили на върха, първо ни трябваха няколко минути, да осъзнаем, от къде бяхме минали и какво е можело да стане, ако ...

Бързо разсеяхме тези мисли и се наслаждавахме на великолепното чувство и пейзажи около нас.
Закусихме горе и поснимахме. 

Поехме по стандартния маршрут обратно. 

Надолу също трябваше да се внимава заради ронливата скала и стръмния склон. Освен това вече имаше и други щурмоваци, пуплещи нагоре.
 

След първоначалното спускане, терена стана по лек. Отделихме още време за снимки.

По пътя надолу срещнахме група от австриски баби (55+). Които се качваха от паркинга... Евала.

На  хижата течеше доставка - мулета, с които се превозват провизиите от цивилизацията бяха тъкмо разтоварени. Наредихме се и до тях за снимка :-)

Час и половина по-късно гледахме Олимп от плажа. Чувството е страхотно да слезеш от почти 3000м и да се изкъпеш в кристалните води на Бяло море.

Определено пак ще дойдем...