Част 2: ДОЛОМИТИ - Трите кули

снимка от интернет

След масива Села (цялата история тук) продължихме към Зекстенер Доломити и Трите Кули(Drei Zinnen). Средният и най-висок от тях е 2.999м. Надявахме се да стигнем по светло до едноименната хижа (http://www.dreizinnenhuette.com/). Пресичайки Доломитите  от север на юг, продължихме да се наслаждаваме на заобикалящаите ни скални масиви и тучни поляни.

От селото Ауронцо може да се потегли към известните три кули/върха или да се премине през асфалтиран 7км. платен път до хижа Ауронцо (http://www.rifugioauronzo.it/de.html). Избрахме втория вариант, за да не се наложи да ходим по тъмно в непозната обстановка. паркирахме пред хижата, нагласихме раниците и се отправихме към последната ни цел за деня - RIFUGIO ANTONIO LOCATELLI или Dreizinnenhütte.

хижа Ауронцо - снимка от интернет

Ето и пътя по който поехме. По карта го даваха около 1,5 часа. 

Имайки предвид напредналото време и ширещата се мъгла се насочихме бързичко към хижата. Освен това ръмеше леко. Надявахме се на следващия ден да имаме повече късмет с времето, за да се насладим на емблемата на Доломитите. За зла участ се отклонихме на един разклон и поехме по погрешен път. Скоро се усетихме и коригирахме грешката. Все още по светло успяхме да се доберем гладни и изморени до хижа Трите кули.

хижата при хубаво време - снимка Уикипедиа

Хапнахме солидно тиролска кухня, подкрепихме се с студена бира и се оттеглихме към покоите си за заслужена почивка. Планът за следващия ден беше да направим обиколка на
Drei Zinnen и да разгледаме тунелите - катакомби, изкопани в скалите през първата световна война.
На сутринта пак мъгла и лек дъждец.

Каквото - такова. нали за такова време си купихме якета с мембрана. Да видим сега какво могат. Поехме първо да разгледаме тунелите. Правени са около 1915 г, когато италианските алпини са воювали с автсрийските/тиролските защитници за контрола на върховете. Всеки един свободно стоящ връх е бил идеален наблюдателен пункт, от който може да се следи всяко движение на врага.
Изкопаните в скалите тунели и скривалища дават бегла представа за нечовешките условия тук по време на Първата световна война.

поглед към хижа Трите кули

Трудно е, днес в 21 век, да си представим какво е коствало на местните бойници да изградят тези съоражения, за да пазят територията си от вражеските линии. 
След като с интерес разгледахме мястото на минали битки се върнахме за обиколката си около Трите кули. За голямо съжаление времето не ни позволяваше да видим всичките на куп. 

Като че ли мъглата ни се подиграваше и ни разкриваше само малка част от кулите

Надолу изглежда, че времето се оправя и мъглата изчезва. при Трите кули обаче, тя упорито си стоеше, обвила ги в гъстата си мантия. 

Трите кули с мъглата за фон на Соня

Въпреки времето, разходката около Трите кули беше впечатляваща. Един ден със сигурност ще се върнем и ще се надяваме на повече късмет. С това и преходите ни из Доломитите за тази година приключиха. Сега се отправяме към Средизмно море, близо до Венеция.
Долу в ниското направихме последен опит за снимка на кулите - и този път те си останаха забулени от очите ни.

Част 1: ДОЛОМИТИ с масива Села - виа ферати и лунни пейзажи

източник: Wikipedia

Това ни беше първото по-сериозно пътешествие със Соня из планините. Не мисля, че някога ще го забравя, защото и сега като го описвам, 7г. по-късно, си спомням отлично цялата подготовка, пътуване и разходките из приказните Доломити.

Значи вече имайки доходоносна работа можех да започна осъществяването на многото ми мечти свързани с планините. Решихме като начало на лятна ни почивка да останем няколко дни в Доломитите, след това да се спуснем до Средиземно море и да останем там на палатка. От там ще отпрашим към скъпата ни родина преди да трябва да се прибираме в Германия и да се трудим за насъщния ни.

Преди да тръгнем към Италия минахме през Кьолн тогава живяхме в Дюселдорф) и зарадвахме продавачите в аутдор магазинте като се обзаведохме изцяло с нова екипировка - якета с мембрани, стреч-панталони и лесно съхнещи къси гащета, обувки за преходи от средан и висока трудност!, сетове за виа ферата, каски и т.н.

Тръгнахме към Доломитите като имахме само орентировачен план къде ще ходим. Колега беше споменал месността Села и отличителния знак на Доломитите - Drei Zinnen. Какво точно щяхме да правим и къде щяхме да ходим го оставихме да решаваме на място...

Наближавайки Села стана ясно какво аджеба са това Доломитите – уникално извисяващи се вертикални скали, разделени от тесни проходи, чиито пътища са предестинирани за тестване на спортни коли и мотори. 

масивът Села

А мотористи бол. Жена ми ги нарече хлебарки, защото бяха стотици, всички облечени в черно и надминавайки ни с бясно бучене по тесните планински пътища.

В ранния следобед минавайки прохода Пордой (Pordoijoch / passo Pordoj) достигнахме масива Села,  който набедихме като изходна точка на първият ни преход. Паркирахме на пракинга и след кратка подготовка и проверка на багажа тръгнахме към Sass Pordoj (2950м). 

Имаше и лифт от паркинга, но разбира се избрахме разходката с 700м денивелация пред него. Пътят в началото беше нормална пътека, която постепенно се превърна в песачлив и стръмен каменен сипей.

ледникът Мармолада

Проблем бяха жегата и липсата на вода горе по-билото. Всеки трябваше да си носи течност в достатъчни количества. По пътя срещнахме група от трима ентусиасти които мъкнаха 20-30 литра вода с тях. Разбрахме, че са по-голяма група, която ще остава горе и те изтеглили късата клечка да ходят за водни провизии до паркинга.

В горната част ходинето бешо като по плаващи пясъци по силно изявен наклон. 

Скалите наоколо ставаха все по стръмни и пътеката се насочваше към единственото място, което изглеждаше проходимо към платото. Стигнахме Sass Pordoj и изведнъж се преселихме на друга планета ... или по скоро на някой спътник.

паркингът на прохода Пордой - долу в ниското

Ландшафта беше като снимки от луната. Едиственото нещо което виждаше погледите ни бяха скали, камъни, отвеси и дупки – нямам думи да опиша картината, затова прилагам няколко снимки за да се убедите сами.

На Sass Pordoj си взехме нещо разхладително (установихме, че имало течности там горе, ама срещу няколко ойро. Останахме на платото известно време и се удивлявахме на природните красоти, които ни заобикаляха. След това преценявайки времето и обстановката решихме да поемем към близката хижа rifugio Boe (http://www.rifugioboe.it/tedesco/tour.html), намираща се под най-високата точка на Села Piz Boe – 3152 m. Него си го заплюхме за следващия ден.

Пристигнахме още по светло в хижата, получихме указания за реда и вечерята от хижарката и се отправихме да си вземем по един душ...

заслон на път за хижата

хижа Пиц Бое

Каква изненада – течаща вода имаше само от топящ се сняг от близкия връх. Водата се прихващаше по горе и всеки ентосиаст можеше да се къпе на воля. Аз естествено реших да не пропускам тази възможност, докато Соня  предпочете да не стресира тялото си с ледена вода. Отивам аз на банята, която беше пред хижата и където имаше 3-4 чучура с течаща вода. Там имаше няколко яки тиролки с големи ... очи, които изобщо не се притесняваха да си ги плакнат с ледената вода. А тя насистина си беше много студена. Измих се набързо, изплакнах и окото и се отправих към следващата цел – кана вино със спагети болонезе. Хмммм, на такива места всичко е като в ***** ресторант.

На сутринта се отправихме към нашия първи трихилядник. Радвахме се все едно щяхме да се качваме на осемхилядник. Имахме да преодолеем по-малко от 300 м денивелация преди да стигнем на Piz Boe. Стъпвайки горе, се откри впечатляваща картина – само по-високите места надничаха над сутришната мъгла. 

мястото, на което излязохме вчера на платото и Sass Pordoj

Отсреща, макар и август, ледника на Мармолата блестеше. Горе на върха имаше заслон и една голяма статуя на св. Дева Мария (или на Мадонна - не на певицата -  както се нарича по тамошно). 

Постояхме, поснимахме малко и решихме да търсим някоя ферата да се покатерим, нали и това искахме да опитаме, пък и вече се бяхме екипирали – трябваше да тестваме екипировката. Пак там решихме че вечерта ще нощуваме в Rifugio Franz Kostner (http://www.rifugiokostner.it/index.php?page_id=4&lang_id=2). Местността продължаваше силно да прилича на лунен пейзаж през деня. 

хижа Пиц Бое и ладншафта около нея

поглед назад към върха

Не че съм ходил на луната, ама така си я представям. Съвсем спокойно се наслаждавахме на заобикалящите ни гледки и се насочихме към една от указаните многобройни ферати. 

В началото дори не беше нужно ползване на въжето и така доакато стигнахме до един въжен мост зад който се спускаше водопад от около 20 – 25 м. Това изглежда беше колуминацията на фератата – качване покрай водопада до началото на пада му. Соня се отказа и предпочете да увековечи това събитие с камерата.

Абе качването доста ме узори, по скоро адреналина ми пречеше да си успокоя краката, но не се отказах.

Беше уникално чувство да се качваш по отвесна скала, осигурен с въже за метален парапет, да бъдеш пръскан от падащата вода на водопада и да не знаеш какво те очаква там горе (за профитата от вас може да е смешно – но все от някъде трябва да се почне). Качих се някак си горе, при което увереността и гордостта ми удариха нови върхови стойности :-). Починах си малко, напомпах се със смелост и самочувствие на дългогодишен алпиец и катерач и реших да слизам по същия път, по който се качих... Къде да ходя да обикалям по пътеката, тя е за аматьори.

Слизането се оказа по-сложно от качването. На няколко пъти се оплитах във въжето, но успях да сляза долу. 

Отправихме се към хижата, която се виждаше в далечината. Стигнахме там в ранния следобед и се отдадохме на релакс. Запознахме с една по-възрастна двойка, която също обикаляше фератите и се разбрахме на другия ден да се катерим заедно.

Хижата беше много прилична и за ралика от rifugio Boe имаше топла вода и уютни стаи за двойки... Добре хапнали и порядъчно пийнали си легнахме по късно и какво чуваме – някой беше включил дъскорезницата от съседната стая. Чудя се аз как така ги чуваме все едно че са при нас а то италианците взели че пестели от врати. Вместо с врати стаите се  „затваряха“ със завеса ;-). Поспахме някакси и на другата сутрин надъхани тръгнахме с двойката да качваме една по-сериозна ферата. Стигаме в подножието и гледаме нагоре 100-120 м. отвеси по които криволиче едно стоманено въже. 

След кратка семейна консултация и бегъл опит да започнем решихме, че предпочитаме да продължим да живеем и останахме долу да погледаме нашите познати как се катерят. Какво да ви кажа, освен че и във футбола и в катереното няма стари и млади – има можещи и неможещи. А ние се оказахме от втората група.

Решихме да обикалим целия скален масив Села, за да стигнем до колата ни. Планът беше да се предвижем до Drei Zinnen и там да пренощуваме в едноимената хижа. 

Пътеката се виеше, в подножието на отвесните скали и предлагаше прекрасни гледки към отсрещните върхове.

Минахме и покрай една доста екстремна виа ферата. Може би след време ще се върнем тук да ги качим...

Видяхме и някой познати от родните планини цветя...

Вече почти затворили кръга около масива Села.

...и поглед отново надолу към паркинга, където ни чакаше колата. 

Поглед обратно към Села.

Последни метри преди да се нахвърлим на истинска италианска пица.

Като цяло разходката около масива Села беше приятна и лежерна. Удивителните лунни пейзажи както и заледените била на отстрешните хълмове остават завинаги в спомените ни за Доломитите. 

От тук отпрашихме към емблемата на Доломитите - Трите кули/ Die drei Zinnen, където преживяхме не по-малко вълнуващи моменти.