Витоша от изток на запад: с.Железница - Черни връх - с.Кладница (отново)

30.10.2011

През един приятен зимен ден реших да прекося Витоша от изток на запад. Избрах си маршрут започващ от с. Железница, преминавайки през Черни връх и с крайна точка на гости на Сашо в Делта Хил, с. Кладница. Бях отново сам и познавах пътеките както от Железница до върха, така и от Кладница до него.
Взех автобуса рано сутринта и в 8:30 бях вече на първото колче от зимната маркировка в Железница. Поех по пътеката нагоре с ведри крачки. Времето беше перфектно, а все още есенните багри на дърветата придаваха особен колорит на пейзажа.

След беседките, реших да продължа пътеката водеща напред вместо да следвам маркировката на дясно. Все някак си щях да се придвижа в посока х. Купена, която виждах в далечината високо над мен. Провирах си път през пътеката, която постепенно се стесняваше. 

 Реших да свеия в дясно и да се върна към основната пътека. Трябваше да пресека един хълм без път и пътека. Взех да "драпам" нагоре. Концентриран в това да го кача и да се огледам за опорни точки, не видях първоначално каква картина се откри в ниското зад мен...

 Между Витоша и Рила, някъде над язовир Искър имаше есенна мъгла, която загатваше за застляните под нея възвинения. Беше страхотно и не спирах да се обръщам и да се наслаждавам на гледката.

Продължих напред с още по-добро настроение. Минах покрай хижата без да се спирам. По това време тя не работеше. 

  Пътят ми продължи да следва маркировката. Минах последователно покрай Голям Купен, след това по платото покрах вр. Скопарник и РВД станцията. В горната част преди Черни връх преходът е много приятен и лек.

 На Черни връх беше по-спокойно от обикновено. Нямаше ги тълпите от хора, които обикновено се виждат тук през почивните дни.

 След като си взех традицинната за това място супа с кюфтенца, поех към Кладница. И в тази посока имаше мъгля, чийто цвят май бе повлиян от "чистия" въздъх в Перник...

Язовир Студена се беше скрил също под мъглата, а гледката към северозападните склонове на Рила оставаше все така магическа.

Слизането надолу беше леко, понеже се върви по тревиста пътека. За сметка на това пътят е дълъг. В ниското се виждат контурите на с. Кладница.

Със слизането мъглата се изпаряваше. Ето как изглежда пътеката снимана отдолу нагоре.

 В крайна сметка, тракера ми закова 30км преход за общо 6,5 часа. Тракера може да намерите в тук.

Меден месец в Сицилия

13.-25.06.2011
Отдавна се каня да документирам сватбеното ни пътешествие до Италия и с фокус върху Сицилия. Ще наблегна на най-вече на местата, които посетихме. Прекараните моменти остават в спомените ни.

Ето и хронологията:
След бурна сватба на 11.06.2011 Соня получи силни контранкции, които за малко да попречат на заплануваното пътешествие. С малко перипетии и лекарско разрешение тръгнахме от София за ферибота в Игуменица, Гърция. Разстоянието от над 600 км го взех около 5 часа и стигнахме just in time за отплаването. На следващата сутрин пуснахме котва в Бари и от там отпрашихме към първата спирка за деня - Неапол. (не знам защо но снимките ми от там липсват :-(
   
По-късно през деня поехме към Соренто, където планувахме да пренощуваме. Крайморският град има страхотна архитектура и изглед към вулкана Визуви

А хотелът беше залепен директно на една скала, така, че задна стена не му беше нужна навсякъде.

Закуска на следващия ден и разходка из градината.

Поемаме към прословутия град Амалфи, прекосявайки крайбрежието на Амалфи. Трудно е да се намерят думи за многобройните живописни местенца в този район.

Още не мога да си обясня, как хората са градили тук къщи преди стотици години. Също и как са успели да ги поддържат в този си вид и до днес.
 



След Амалфи последва отново дълго пътуване до Сицилия. Първата цел беше Кастеламаре дел Голфо, в близост до Палермо. Там планирахме да останем 3-4 дена.

Розходка по плажа и центъра на градчето


Природен резерват Дело Цингаро

Излет до остров Фавигняна. Наехме си скутер за да обикаляме из острова

На път към другата основна дестинация - Таормина. По път се отбихме да се изкъпем на плажа на Келафу


Таормина

Изола бела


Сиракуза

Етна

Кончето - зимен преход: още една мечта стана реалност

07.05.2011

След неуспешния опит за зимен преход по карстово било в Пирин от преди два месеца  (прочети тук) имах още по силно желание да осъществя този мечтан маршрут. Отново се свързах с Ванката, който ни съдейства и тогава. Този път щяхме да сме само двамата, докато Соня щеше да си бременее и работи :-)
Планът беше да заходим от х. Вихрен.
Следобед на първия майски петък пристигнахме. Преди да залезе слънцето разтъпкахме кокали около хижата.

На другата сутрин поехме рано по традиционния маршрут. Времето беше просто перфектно а видимостта идеална.

Муратов връх наднича отзад

Към вр. Тодорка и х. Вихрен в поднижието му.

Вървяхме без много прикази и бързо набрахме височина. Над дървесния слой вече газихме в все още дълбок и първоначално мек сняг. Преминавайки видяхме стадо диви кози - толкова много не бях виждал на едно място.

Имаше следи и от паднали лавини.

Отново поглед към вр. Тодорка в ляво

С спокойно, но постоянно темпо захапахме и последното изкаване преди вр. Вихрен. Ето го и него. 

Бях тук за първи път и се чувствах искрено щастлив. Панароманите гледки бяха просто уникални. Ванката обясняваше кой връх как се казва, а аз зяпах останал без дъх от такава красота. 

А това е пътят, който ни предстоеше по карстовото било, т. нар. Конче, понеже формата му образува подобие на седло.

Слизането от Вихрен в посока Кутело беше едно от най-трудните моменти. Склона беше доста стръмен, а снега на места твърд и фирнован, а на други - потъваше.

При едно хоризонтално пресичане се подхлъзнах и само бързата реакция и острия пикел предотвартиха едно значително губене на височина и още кой знае какво...
Поглед назад към пирамидата на вр. Вихрен

Ето ни вече на кота Кутело. За днеска приключихме със сериозните качвания.

В ниското Банско и Разлог и Църномогилския чал водещ надолу.

Отново поглед назад към вр. Вихрен

Сега предстоеше най-вълнуващата част - минаване по карстовото било. Бях чел доста пътеписи, сега беше ред да преживея сам този маршрут.

Поглед назад към седлото и Вихрен.

Пътят пред нас в посока заслон Кончето.

Като цяло преминаването в добро време не е кой знае какво геройство дори и в зимни условия. Просто човек не трябва да се страхува от високо и да стъпва сигурно и стабилно.
Вече наближавахме заскон Кончето, където планувахме да останем за нощуване. Ето го и него

Имахме време до залез, затова след като хапнахме топла супа и създърма се поразкършихме още малко. 

Ако времето беше подходящо, Иван предложи да слезем по Котешкия чал. При лошо време държим стандартния маршрут към х. Яворов.
Заиграх се и с катерене по твърд сняг, след като Иван ме пусна с въже на около 20м. от северната страна на склона. 

Залезът не ни изневери и ни се разкри в цялата си прелест.

Паралено обаче се появяваха облаци, задуха по-силен вятър и започна да вали сняг.
Вечерта след кратка раздумка заспахме. Само след няколко часа вятърът така се усили, че неговите удари в северната стена на заслона придобиваха застрашителна сила. Звукът на вятърните пориви срещащи стената на самото било беше страховит. Имах чувството, че при следващия силен порив, вятъра ще преобърне заслона и ще ни прати няколко стотин метра по надолу заедно с него вътре. 
На сутринта времето беше коренно различно от вчера - гъста мъгла и снеговалеж. Видимостта не беше повече от 10-15 м. Отказахме се от Котешкия чал, а пътеводител в това време ни беше Гармина на Ванката. Без него трудно щяхме да се оправим, понеже не се различаваше нищо около нас.

Въпреки лошото време, позирахме си за няколко снимки. Ето и едно селфи от времето когато не беше толкова модерно.

 

Благодарен съм много на Иван, че ми помогна да осъществя тази мечта. Всеки миг от тези два дена беше подарък. И сега, 4 години по късно, като пиша този блог, все още ми настръхва козината като гледам снимките и си спомням онези моменти.