10.08.2014
Всички приготовления бяха приключени. След като вече бях направил зимен преход преди 3.5 години на Кончето (ето пътеписа) сега имах намерение да направя солов маршрут през Джамджиевия ръб, вр. Вихрен, Карстовия ръб на Пирин (т. нар. Конче), х. Яворов и крайна цел - Пирин голф. Там ме чакаше Соня с децата. В 7:00 събудих любимата ми съпруга, която с удоволствие ме закара с кола до изходната позиция - х. Бъндерица. Метнах раницата на гръб и поех с ведри крачки по маркирана пътека в дясно от хижата. За съжаление телефонът ми беше на ремонт и освен една карта (книжна) нямах други помощни средстсва, което по-късно повлия на цялостния ми маршрут...
Пътеката през гората беше прохладна и приятна. След около километър обърнах посоката и се придвижих наляво по склона докато напуснах горската част. От там следваше едно малко изкачване и минавайки между първия клек се откри магическа картина. Вихрен в цяла си прелест, погледнат от към север. В нозете му се кръстосваха пътечки прокарани от такива баир-будали като мен. От ляво се извисяваше Кутело. Времето беше перфектно, небето чисто като...
Зачудих се, как да се кача на ръба възможно по-бързо. В ляво от мен се отки нещо като пътека през клека... Уви само 20 м. по нагоре останах обграден от храсталак от три страни. Но връщане назад няма - имаше към 30-40 м клек пред мен и реших да "пробивам". Лазих, скачах, провирах се, ходих задешком, но накрая издрапах без сериозни щети. Дойде ред на следващото премеждие - ронлива стръмна скала, водеща до самия ръб. Първия ми заход удари на камък, след като в горната част качването стана почти отвесно без видимост за следващите метри. Краката ми взеха да отказват команди "спокойно" от центъра за управление. Заходих странично в дясно и този път успях да се кача. Гледките останаха умопомрачително, само където пейзажите се умножиха...
поглед към вр. Тодорка в дясно, както и Бъндеришки и Башлийски чукар в дъното
Изглед към североизточната фасада на Вихрен
х. Вихрен в ниското
Двата великана на Пирин, които очаквах да покоря днес - Вихрен и Кутело
...и отново Вихрен на заден план
След малко срещнах две планинарки, които ме открехнаха, че Джамджиевия ръб е вляво от мен. Тръгнах по маркираната пътека към х. Вихрен и след около 100 м. с рязък завой надясно поех към този толкова магичен ръб. След малко ходене на четири крака достиганх първите скали. Първите няколко метра са най-критичните, и успеели човек да се справи с тях, няма пречки пред него до върха.
Първите облачета вече се появяваха, а беше едва 10:00
Някъде пред мен видях още един ентусиаст. Оказа се Катя, която леко изоставаше от групата си. Вървяхме с нея до Вихрен. Оказа се, че познавам творбите на мъжа и Мартин(снимки и пътеписи), та дори сме и виртуални приятели :-). На Вихрен се запознах с него, както и с Жоро (с кого се указа че живеем на 100ина метра един от друг в София!?!)
Поглед c назад към Джамджиевия ръб, обгръщан постепенно от мъглата
Поглед нагоре към първенеца на Пирин, където имаше обичайното нашествие.
На самия връх стояхме не повече от 10ина минути и заедно с новоформираната компания поех към Кутело.
Влахино езеро преди да бъде потопено в мъгла
... и поглед към Кутело и Карстовия ръб, който ме очакваше.
Отново обратно към ръбчето, този път от нова переспектива.
След дългото качване на Кутело направихме кратка почивка. Мартин и компания бяха планирали да минат по модерния тези дни Църномогилски чал (ето го и него...в мъгла, погледнат от Кутело)
А аз продължих в посока Кончето, макар и видимостта да намаляваше...
Ето и изгледът ми след 30 мин.
За това пък, зад мен времето се отвори. Тук отново Църномогилски чал (в дясно)
А ето и как изглеждаше моя път - стана за сметка на времето стана "муцка".
Тук ми се наложи да почакам около 20 мин, докато се изниже една безчетна македонска група, движеща се насреща ми.
Да си призная, тази атмосфера с мъгла от едната страна и ясно време от другата ми действаше като дрога и не спирах да снимам
Пред мен две фигури излизаха от към заслон Кончето
А в дясно от мен някой се движеше по Котешкия чал в посока Кончето
Като че ли с магическа причка времето зад мен се избистряше. Но нямах вече сили да се качвам и снимам Карстовото било в хубаво време. Пред мен се откри заслона, в който преди 3 години преспах при един зимен траверс.
Беше в добро състояние. Евентуално няколко нови одеяла няма да са излишни обаче.
От тук започна моята одисея със слизането. Хванах подсичащата пътека и се придвижвах в посока на х. Яворов. По долу видях и живо същество, различно от човек...
Ето на този разклон поех по грешния (дългия) път.
Вместо да продължа напред към Суходолски превал, аз поех надясно към резерват Баюви дупки. (това го разбрах на следващия ден като анализирах трака си!)
Не че нямаше маркировка и табели за х. Яворов - просто трябваше да слизам двойно по-дълго разстояние.
Появиха ми се и рани на пръстите при слизането. За късмет безкрайният път през резервата минаваше по мек терен в долната си част и можех да ходя по чорапи.
За да не рискувам прекалено, звъннах на Соня да дойде да ме вземе от хижата. Вечно ще съм и благодарен, че ми спести слизането до Пирин голф.
