Велопреход някъде из Еленския балкан

03.05.2016

Една седмица на с. Войнеже около Гергьовден подкладждаше у мен силно желание за опознаване на околните махали и забележителности. Бях си взел както колелото така и five fingers за планинско бягане. Още първия ден вече не ме свърташе на едно място. Преспах децата на обяд, метнах се на колелото и се отправих към с. Кладни дял. Беглата ми идея за кратък велопреход бе да пообиколя из резерват Савчов чаир, чиято информационна табела от еврофондове дремеше от няколко години в центъра на нашето село. Резерватът предствлява естествена вековна букова гора. Срещат се представители на габър, явор, дива череша, ива, зимен дъб, дрян, шипка. 

Савчов чаир е почти равно отдалечен от селата Кладни дял, Баждари, Дрента и Драгийци. 

Според табелата има обходно пътека и надеждата ми беше да я открия. До Кладни дял беше асфалт, който улесняваше изкачването на около 200м. денивелация. 

Там отново видях познатата информационна табела, но липсваха каквито и да е насоки за началото на резервата. Тръгнах на слука. Постепенно асфалта отсъпи място коларски път. 

Баща ми беше споменал, че горските редовно ходили с джип до резервата да оставях храна на дивите животни. Надявах се да се движа по техния път. Следваха леки слизания и качвания. Карах покрай едно дере на река и понеже бях в ниското нямах добра видимост. На един завой пред мен искочи една лисица. Спря се, погледна ме и се шмугна в дерето, преди да успея да извадя телефона да я снимам. Въпреки това за момент погледите ни се засякоха. Това беше втората среща с диво животно за деня, след като сутринта с баща ми видяхме една сърна на пътя от Вонеща вода. Както по-късно щях да установя, следваше още една среща с дивеч.

По пътя се наложи да пресека една река с колелото. Стигнах една порутена двуетажна сграда в средата на нищото. 

Кой ли е я построил тук на няколко километра от Кладни дял, без ток и вода? Имаше следи от тежки машини, които, предполагам, изнасяха дърва от гората. Пътят имаше много разклонения. Нямам обяснение как си избирах посоката, в която да продължа. Просто карах напред. Наклона започна да става все по-стръмен, а калта по земята все по-дълбока. Наложи ми се да бутам колелото по стръмните участъци. Вече бях навлязъл в стара букова гора, която рядко вижда преминаващи хора. 

Всякаква информация, маркировка, а камо ли табела за резервата липсваше от Кладни дял насам. Въпреки това бях сигурен, че вече се движа из вековните букови гори на Савчов чаир.
След продължително каране и бутане излязох на едно голо място с хранилка за сърни, както и вишка за ловджии... Странно, понеже не мислех че в резервата ще видя ловджийска вишка. Там се събираха три пътя. 

Продължих в посока, обратна на тази от която идвах. Следваше отново стръмно качване, което след около 15-20 мин. ме изведе на една панорамна площадка. 

За първи път от тръгването си имах възможност да видя околните била на силно набраздената централна част на Стара планина. Погледнах картата на телефона си и открих едно връхче наблизо. 

На самото било видях няколко пътя да се пресичат и да отвеждат в различни посоки. Тъкмо се чудех на къде да хвана и на едно дърво видях маркировката и упътващи табелки. Бях на новомаркираната пътека между селата Кладни дял и Дрента. 

Нейното преминаване влизаше в плановете ми, затова реших да следвам стрелките в посока Кладни дял. Така щях да се върна обратно по различен път от този, по който се движех досега. На картата в близост се виждаше връх Мандрата (830м.), но мисля че същия връх е указан и като Главата. Подкарах колелото по панорамната билна пътека, но често спирах да правя снимки. 

След около километър отново влязох в гора. Тази беше като от приказките - хрупкаво зелената трева по и около пътя  беше закриляна от вековни букови дървета. Беше страхотно усещане да се движа по толкова диви места. 

Качването обаче, изненадващо за мен, продължаваше. Знаех, че Стара в планина в тази си част не е особено висока, но в най високата си точка достигнах 940 м. надморска височина. Силити ми бяха на привършване и постоянно си повтарях, че след толкова качване, скоро неизменно ще дойде и така чаканото спускане. Понеже бях излязъл на „кратка” велоразходка, не бях взел нито вода с мен, нито нещо за ядене. Коремът ми ясно изразяваше нуждите си, а аз бях още делеч от цивилизацията. Започнах да получавам и схващане на десния крак. За момент си помислих, че пак се изсилих.

Гледайки по картата имах още поне 10 км, 6 от които бяха по горски и полски път. През цялото време следвах маркировката. Зад един завой имах късмета да видя един сръндак, който ме засече за секунда с поглед и изчезна преди да имам възможността да го "отстрелям" с фотоапарата си. 

След поредното изкаване отново излязох на панорамно било. Нямаше по високо място в близост и бях уверен, че скоро ще започне и пускането. Така и беше – стръмно, продължително спускане по мек кален полски път. 

Гледах с наполовина отворени очи, понеже се страхувах да не си хвърля кал в очите. Там където станеше равно или нагоре нямах шанс да карам, понеже потъвах с колелото в калта. Вече се виждаха и покривите на къщите от Кладни дял, а тези на Тодоровци в дясно от мен.

Скоро се откри и пректрасна гледка в ниското към моето любимо село Войнежа, заедно с махалите Сухата река, Поповци и Горния Войнеж.

Малко преди да стъпя  на асфалт и около 3,5 часа след като тръгнах, срещнах и първия човек от началото на велоразходката си – един пастир на крави. Упъти ме  и продължих. 

Предстоеше ми 4км асфалтово спускане, от което изпитах пълна наслада. На центъра видях колелата на Ема и Кристиян и веднага се досетих къде са – при бременната кобила Грета. 

Бях прегладнял, прежаднял но и доволен от видяното, изживаното и постигнатото - 3:35 мин велоразходка, от които 3:20 мин в движение, 26 км изминато разстояние и почти 1200м положителна денивелация. Бях изцеден, но и щастлив. Сега остава да разпитам кмета, къде точно съм бил...