Велопреход някъде из Еленския балкан

03.05.2016

Една седмица на с. Войнеже около Гергьовден подкладждаше у мен силно желание за опознаване на околните махали и забележителности. Бях си взел както колелото така и five fingers за планинско бягане. Още първия ден вече не ме свърташе на едно място. Преспах децата на обяд, метнах се на колелото и се отправих към с. Кладни дял. Беглата ми идея за кратък велопреход бе да пообиколя из резерват Савчов чаир, чиято информационна табела от еврофондове дремеше от няколко години в центъра на нашето село. Резерватът предствлява естествена вековна букова гора. Срещат се представители на габър, явор, дива череша, ива, зимен дъб, дрян, шипка. 

Савчов чаир е почти равно отдалечен от селата Кладни дял, Баждари, Дрента и Драгийци. 

Според табелата има обходно пътека и надеждата ми беше да я открия. До Кладни дял беше асфалт, който улесняваше изкачването на около 200м. денивелация. 

Там отново видях познатата информационна табела, но липсваха каквито и да е насоки за началото на резервата. Тръгнах на слука. Постепенно асфалта отсъпи място коларски път. 

Баща ми беше споменал, че горските редовно ходили с джип до резервата да оставях храна на дивите животни. Надявах се да се движа по техния път. Следваха леки слизания и качвания. Карах покрай едно дере на река и понеже бях в ниското нямах добра видимост. На един завой пред мен искочи една лисица. Спря се, погледна ме и се шмугна в дерето, преди да успея да извадя телефона да я снимам. Въпреки това за момент погледите ни се засякоха. Това беше втората среща с диво животно за деня, след като сутринта с баща ми видяхме една сърна на пътя от Вонеща вода. Както по-късно щях да установя, следваше още една среща с дивеч.

По пътя се наложи да пресека една река с колелото. Стигнах една порутена двуетажна сграда в средата на нищото. 

Кой ли е я построил тук на няколко километра от Кладни дял, без ток и вода? Имаше следи от тежки машини, които, предполагам, изнасяха дърва от гората. Пътят имаше много разклонения. Нямам обяснение как си избирах посоката, в която да продължа. Просто карах напред. Наклона започна да става все по-стръмен, а калта по земята все по-дълбока. Наложи ми се да бутам колелото по стръмните участъци. Вече бях навлязъл в стара букова гора, която рядко вижда преминаващи хора. 

Всякаква информация, маркировка, а камо ли табела за резервата липсваше от Кладни дял насам. Въпреки това бях сигурен, че вече се движа из вековните букови гори на Савчов чаир.
След продължително каране и бутане излязох на едно голо място с хранилка за сърни, както и вишка за ловджии... Странно, понеже не мислех че в резервата ще видя ловджийска вишка. Там се събираха три пътя. 

Продължих в посока, обратна на тази от която идвах. Следваше отново стръмно качване, което след около 15-20 мин. ме изведе на една панорамна площадка. 

За първи път от тръгването си имах възможност да видя околните била на силно набраздената централна част на Стара планина. Погледнах картата на телефона си и открих едно връхче наблизо. 

На самото било видях няколко пътя да се пресичат и да отвеждат в различни посоки. Тъкмо се чудех на къде да хвана и на едно дърво видях маркировката и упътващи табелки. Бях на новомаркираната пътека между селата Кладни дял и Дрента. 

Нейното преминаване влизаше в плановете ми, затова реших да следвам стрелките в посока Кладни дял. Така щях да се върна обратно по различен път от този, по който се движех досега. На картата в близост се виждаше връх Мандрата (830м.), но мисля че същия връх е указан и като Главата. Подкарах колелото по панорамната билна пътека, но често спирах да правя снимки. 

След около километър отново влязох в гора. Тази беше като от приказките - хрупкаво зелената трева по и около пътя  беше закриляна от вековни букови дървета. Беше страхотно усещане да се движа по толкова диви места. 

Качването обаче, изненадващо за мен, продължаваше. Знаех, че Стара в планина в тази си част не е особено висока, но в най високата си точка достигнах 940 м. надморска височина. Силити ми бяха на привършване и постоянно си повтарях, че след толкова качване, скоро неизменно ще дойде и така чаканото спускане. Понеже бях излязъл на „кратка” велоразходка, не бях взел нито вода с мен, нито нещо за ядене. Коремът ми ясно изразяваше нуждите си, а аз бях още делеч от цивилизацията. Започнах да получавам и схващане на десния крак. За момент си помислих, че пак се изсилих.

Гледайки по картата имах още поне 10 км, 6 от които бяха по горски и полски път. През цялото време следвах маркировката. Зад един завой имах късмета да видя един сръндак, който ме засече за секунда с поглед и изчезна преди да имам възможността да го "отстрелям" с фотоапарата си. 

След поредното изкаване отново излязох на панорамно било. Нямаше по високо място в близост и бях уверен, че скоро ще започне и пускането. Така и беше – стръмно, продължително спускане по мек кален полски път. 

Гледах с наполовина отворени очи, понеже се страхувах да не си хвърля кал в очите. Там където станеше равно или нагоре нямах шанс да карам, понеже потъвах с колелото в калта. Вече се виждаха и покривите на къщите от Кладни дял, а тези на Тодоровци в дясно от мен.

Скоро се откри и пректрасна гледка в ниското към моето любимо село Войнежа, заедно с махалите Сухата река, Поповци и Горния Войнеж.

Малко преди да стъпя  на асфалт и около 3,5 часа след като тръгнах, срещнах и първия човек от началото на велоразходката си – един пастир на крави. Упъти ме  и продължих. 

Предстоеше ми 4км асфалтово спускане, от което изпитах пълна наслада. На центъра видях колелата на Ема и Кристиян и веднага се досетих къде са – при бременната кобила Грета. 

Бях прегладнял, прежаднял но и доволен от видяното, изживаното и постигнатото - 3:35 мин велоразходка, от които 3:20 мин в движение, 26 км изминато разстояние и почти 1200м положителна денивелация. Бях изцеден, но и щастлив. Сега остава да разпитам кмета, къде точно съм бил...

Шри Ланка част 1 - рафтинг и джунгла

20.-21.02.2016

Отново благодарение на една спонтанна командировка имах шанса да разгледам и опозная една далечна и екзотична страна - Шри Ланка. Предвиждаше се да остана там 2 седмици служебно. Със Соня обаче решихме да останем едно седмица допълнително и да обиколим страната. 
След седмица усилена работа по проекта, с колегите решихме да разпуснем за ден-два. Групата беше доста разнородна - двама от България, двама от Пакистан, един от Холандия и един от Индия. Поинтересувах се от местните колеги, какво може да се предприеме за почивните дни, като се има в предвид сезона и времето за пътуване. Препоръчаха ни рафтинг, разходка из джунглата, скоци в река от високо както и естествена пързалка. При желание имахме възможност да се качим и един от най-емблематичните върхове в Шри Ланка - Адамов връх (Adam's peak или Sri Pada - 2.243 м). 
В петък след работа напуснахме прашния Коломбо и се отправихме към селище наречено Китулгала, където щяхме да нощуваме. Разстоянието от 90 км взехме за... около 4 часа. Първата изненада при пристигането беше, че нямаше места в хотела, който ни препоръчаха. Оставихме всичко в ръцете на организаторите на рафтинга и другите приключения - Team39 White water Rafting. Подслониха ни в нещо като хотел, където огромни мутирали хлебарките се разхождаха навсякъде.Имаше и други обитатели  в стаите - гущерчета, които се хранят с комари големи, като малки врабчета.  

Дадоха ни две свободни стаи с по три легла.  Абе купона беше пълен, а така търсената екзотика - на високо ниво :-). Беше тъмно и нямаше къде да търсим други алтернативи. След първоначалния шок, отидохме на вечеря, където притъпихме чувствителността с няколко бири.
На другата сутрин всичко изглеждаше различно - бяхме някъде в джунглата, заобиколени от непристъпни на пръв поглед гори и далеч от всякаква цивилизация.

След скромна закуска, се отправихме към първото приключение - рафтинг. Екипът, който организираше събитието беше добре подготвен и екипиран.

Моменти преди началото на рафтинга.

Реката изглеждаше спокойна и не особено дълбока. В последствие щяхме да видим другата и страна...

Трябва да спомена, че някой от колегите не могат да плуват и за тях това начинание изискваше особено преодоляване на страхове. 

Ето някой моменти от рафтинга, който беше прекрасно организиран.

Реката предлагаше доста бързеи, които повишаваха адреналина, следвани от по-спокойни места. Последните 500 м преплувахме в приятно топлата вода с помощта на течението. 


В крайна сметка се получи едно прекрасно тийм билдинг начинание, където всички, та дори и неплуващите, изпитаха удовлетворение. 

След рафтинга се отправихме на кратка разходка през джунглата до една река, където продължихме с игрите. 

 По пътя обаче видяхме това чудовище (беше около 10 см. в диаметър).

Фотографът, Цецо, в опасна близост до чудовището.

Вировете си бяха прилично дълбоки и позволяваха скоци от високо.

  

Нивото на вода в реката в този сезон е  ниско, понеже бяхме преди началото на монсум сезона. В дъждовния период нивото се вдига с около 3-4 метра. Попързаляхме се по гладките камъни, предвождани от едно момче, което винаги първо демострираше къде и как да се пускаме.

Хайлайтът бяха скоци от скалите във вирове. 

Имаше общо три възможности с различна височина. Най-екстремното място беше на около 7-8 метра на нивото на реката. 

Направихме няколко скока за архива. Рахил, един от колегите, изпълни една своя детска мечта и скочи също, след дълго колебание и подготовка. Аз, като добър колега, леко му помогнах да изживее мечтата си...

Така някак си минаха няколко часа, изпълнени с приключения и закачки. 

Половината от групата трябваше да се връща към Коломбо. С Цецо и Пиюш, колегата от Индия, решихме да останем още един ден и да качим Adam's peak. Само ако знаехме в какво се забъркваме...