Отново благодарение на една спонтанна командировка имах шанса да разгледам и опозная една далечна и екзотична страна - Шри Ланка. Предвиждаше се да остана там 2 седмици служебно. Със Соня обаче решихме да останем едно седмица допълнително и да обиколим страната. След седмица усилена работа по проекта, с колегите решихме да разпуснем за ден-два. Групата беше доста разнородна - двама от България, двама от Пакистан, един от Холандия и един от Индия. Поинтересувах се от местните колеги, какво може да се предприеме за почивните дни, като се има в предвид сезона и времето за пътуване. Препоръчаха ни рафтинг, разходка из джунглата, скоци в река от високо както и естествена пързалка. При желание имахме възможност да се качим и един от най-емблематичните върхове в Шри Ланка - Адамов връх (Adam's peak или Sri Pada - 2.243 м). В петък след работа напуснахме прашния Коломбо и се отправихме към селище наречено Китулгала, където щяхме да нощуваме. Разстоянието от 90 км взехме за... около 4 часа. Първата изненада при пристигането беше, че нямаше места в хотела, който ни препоръчаха. Оставихме всичко в ръцете на организаторите на рафтинга и другите приключения - Team39 White water Rafting. Подслониха ни в нещо като хотел, където огромни мутирали хлебарките се разхождаха навсякъде.Имаше и други обитатели в стаите - гущерчета, които се хранят с комари големи, като малки врабчета.
Дадоха ни две свободни стаи с по три легла. Абе купона беше пълен, а така търсената екзотика - на високо ниво :-). Беше тъмно и нямаше къде да търсим други алтернативи. След първоначалния шок, отидохме на вечеря, където притъпихме чувствителността с няколко бири. На другата сутрин всичко изглеждаше различно - бяхме някъде в джунглата, заобиколени от непристъпни на пръв поглед гори и далеч от всякаква цивилизация.
След скромна закуска, се отправихме към първото приключение - рафтинг. Екипът, който организираше събитието беше добре подготвен и екипиран.
Моменти преди началото на рафтинга.
Реката изглеждаше спокойна и не особено дълбока. В последствие щяхме да видим другата и страна...
Трябва да спомена, че някой от колегите не могат да плуват и за тях това начинание изискваше особено преодоляване на страхове.
Ето някой моменти от рафтинга, който беше прекрасно организиран.
Реката предлагаше доста бързеи, които повишаваха адреналина, следвани от по-спокойни места. Последните 500 м преплувахме в приятно топлата вода с помощта на течението.
В крайна сметка се получи едно прекрасно тийм билдинг начинание, където всички, та дори и неплуващите, изпитаха удовлетворение. След рафтинга се отправихме на кратка разходка през джунглата до една река, където продължихме с игрите.
По пътя обаче видяхме това чудовище (беше около 10 см. в диаметър).
Фотографът, Цецо, в опасна близост до чудовището.
Вировете си бяха прилично дълбоки и позволяваха скоци от високо.
Нивото на вода в реката в този сезон е ниско, понеже бяхме преди началото на монсум сезона. В дъждовния период нивото се вдига с около 3-4 метра. Попързаляхме се по гладките камъни, предвождани от едно момче, което винаги първо демострираше къде и как да се пускаме.
Хайлайтът бяха скоци от скалите във вирове.
Имаше общо три възможности с различна височина. Най-екстремното място беше на около 7-8 метра на нивото на реката.
Направихме няколко скока за архива. Рахил, един от колегите, изпълни една своя детска мечта и скочи също, след дълго колебание и подготовка. Аз, като добър колега, леко му помогнах да изживее мечтата си...
Така някак си минаха няколко часа, изпълнени с приключения и закачки.
Половината от групата трябваше да се връща към Коломбо. С Цецо и Пиюш, колегата от Индия, решихме да останем още един ден и да качим Adam's peak. Само ако знаехме в какво се забъркваме...
Спонтанно реших да направя едно скоростно качване до Черни връх от с. Железница и по план да сляза в Драгалевци. След като падна малко сняг по планините ми се щеше да се докосна до зимата и да се насладя на бялата красота и тишина. С автобус стигнах до центъра на с. Железница и по познатия коларски път започна изкачването ми. По последна прогноза на времето днес щеше да облачно и мъгливо с леки превалявания на дъжд. Надявах се да имам шанса да изляза над мъглата и облаците или пък да имам късмет и да получа слънчев прозорец. Вървях с доста добро темпо. От време на време спирах да щракна някоя снимка, макар и да нямах кой знае какви гледки за снимане. След поляната с беседките пътят свива в дясно и скоро навлиза в иглолистна гора.
В по-високото мъглата се беше разплула
Вече в горския отчастък
Във втората и половина вече се виждаха заченици на сняг по сенчестите места. След около час от тръгването си оставих и гората зад себе си. Пред мен и около мен виждах вече зимата. Хижа Купена беше обвита в мъгла там някъде отпред.
София в ниското
А вятърът остро свиреше на откритото. Зимната пътека си личеше, имаше и
следи в снега, което улесняваше качването. Преди да навляза в мъглата,
направих няколко снимки на североизток, където слънцето се беше скатало
някъде зад облаците.
Унесен от монотонния вой на вятъра и мъглата около мен се качвах бързичко. След около 30-40 мин. хижата изникна на 50ина метра пред мен.
Там щях да закуся и се надявах да мога да пия един топъл чай. Уви, макар и да светеше, хижата беше заключена. Хапнах набързо два сандвича в прорязващия вятър и реших да продължа нагоре. Малко над хижата обаче условията се влошиха. Пътеката ту се появяваше, ту се показваше от навявания. На няколко места пропаднах до бедро в снега. Все още таях надежда, че ще изляза над мъглата до върха. При опита да сложа ръкавици установих, че без да забележа пръстите на ръцете ми са се вкочанили. Въпреки, че ръката беше в ръкавицата, не усещах дали пръстите са влезли в своето джобче или не...
С всяка крачка нагоре вятърът се усилваше и ме биеше от страни така силно, че на моменти залитах. Взех да се чудя какво да правя. Много исках да се кача до Черни връх. Хрумна ми идеята да проверя камерите на върха - с доста усилия в обслужването на телефона разбрах, че е безмислено да ходя там. Всичко беше потънало в мъгла. След кратър размисъл реших да хвана лятната пътека и да отида направо към х. Алеко.
Не бях монавал по нея. Видях табела, че е лавиноопасна, но прецених, че снегът не е чак толкова много. Отбих се в дясно от зимната маркировка и поех по т.нар. летен път. Само че летен път нямаше. Навсякъде само навявания и с доста богата фантазия можеше да се види нещо като път. Пропаданията ми ставаха все по чести и дълбоки вече до кръста. На всеки 20-30 метра вадех Гармина да сверявам, дали съм още на пътеката. Мъглата позволяваше видимост най много до 50ина метра. А вятъра вече брулеше мощно точно срещу мен. Отделни пориви бяха толкова силни, че нямах сили да продължа напред. Ето кратко видео от заобикалящата ме среда.
След около 500м по лятната пътека прецених, че е безсмислено да продължа. Все по трудно оставах на пътеката, а пропаданията изцеждаха силите ми. Oчакваха ме още около 3км в подобна обстановка без изгледи за гледки. Единствено борба с вятъра и преспите.
Винаги изпитвам неприятно чувство, когато трябва да се върна от средата на едно пътуване, но се утеших с това, че сезона едва сега започва. По все още личащите ми стъпки се върнах обратно до зимната маркировка и слязох с бързо темпо до хижата. Огледах картата и взех решение да следвам пътека в посока с. Бистрица. Така поне щях да разнообразя слизането. Първоначално следвах пътеката за Железница, която в последствие се отклонява в ляво и се спуска под електрическите стълбове. Надолу беше фън, понеже мекия сняг и шумата отдолу ми позволяваха да се пързалям.
В един участък трябваше да пресека 200-300 м. по една поляна и гора без
път за да изляза на една горска пътека, която след около 2 км ме отведе до панорамната
пътека между Бистрица и Железница.
По панорамната пътека между Бистрица и Железница, част от обиколката на Витоша. Отдавна не бях минавал и по тази пътека и си обещах да дойда с децата през пролетта и да направим един велопреход.
Като видях крайните къщи на с. Бистрица се спуснах надолу към микроязовира и скоро вече бях на пътя, от където отново с автобус се прибрах
А високите части на Витоша още тънеха в мигла и ветрове.
В крайна сметка, макар и да не стигнах първоначалната си цел, направих една добра разходка. Усетих какво е зима, студ и кофти време. Сефтето за този сезон е направено. Скоро ще следват нови походи, с надявам се по-красив пейзаж около мен.
