ПЪТЯТ Е ЦЕЛТА...

събота, 6 август 2016 г.

Изгрев на връх Синаница

06.08.2016

Имах някаква тайна надежда да кача връх Синаница. Бяхме на двудневен преход с децата от хижа Вихрен до хижа Синаница. Мислех си, че ако пристигнем на време, ще имам шанс да се кача до върха и обратно преди да се стъмни. Темпото ни обаче беше бавно и пристигнахме едва след 17:00 на хижата.
За мой късмет обаче в хижата след вечеря се запознах с двама младежи - Тони и Краси, дошли след работа от София, с идеята да посрещнат изгрева на върха. Без да се замисля се включих към тях. А Тони (Антоанета) също. Така по план тръгвахме в 5:15 сутринта по сипея отдясно на върха и излизаме за 1 час на него.
Тръгнахме по план в тъмно. Бях взел Гармина, който ни ориентираше. Аз и Тони дори нямахме челници и вървяхме между Анон (Тони) и Краси, които осветяваха пътя.

Основно се ориентирахме по пирамидките и Гармина. Бързо набирахме височина, а пътеката беше по-лека отколкото изглаждеше вчера - стръмно качване, но по стабилен терен. След 20 минути вече се ориентирахме и без челници в намирането на следващата пирамида. Катеренето на моменти включваше и ръцете. Определено ми харесваше да има лек гъдел пруи качването.

За около 40-45 мин стигнахме билото. С Антон проверихме отвесната дистанция от един ръб.

От там за не повече от 10-15 мин бяхме на върха.

За съжаление на Краси му стана нещо лошо и остана да ни чака под върха.
Ето ни тримата с Тони и Антон

Синаница определено е един от най-красивите върхове за мен в Пирин - скалист, остър, трудно достъпен, отдалечен и с идеално разположение (за изгреви и залези).

Бяхме преди изгрева горе. Антон взе да се спуска под върха до една скала и измерва височината в секунди пад на камъни - беше си екстремно дори за гледане. Тони му се скара да се връща :-)

Слънцето бавно се показваше пред нас и с първите си лъчи осветяваше карстовия ръб, Вихрен, Тодорка, Муратов.
Върховете и ридовете пред тях все още бяха тъмни (ние посрещнахме изгрева под връх Синаница с перфектна гледка към хоризонта).

Нямахме много време с Тони, понеже трябваше да тръгваме обратно към хижата. Заслизахме обратно и оставихме Антон да посрещне сам изгрева на върха.

Хванхме как първите лъчи облизват и самия връх Синаница.

Долу в ниското все още беше тихо.

Слизането направихме по-същия път. Най-вече, защото беше по-кратък. Внимавхме къде и как стъпваме, понеже в първата половина на спускането се откатерват няколко стръмни сипея.

В 7:30 бяхме на хижата, където децата вече се бяха събудили.

Получи се една спонтанна, прекрасна, сутришна разходка, която няма да забравя. Лъчите на изгрева над карстовото било и Вихрен се запечатаха трайно в съзнанието ми.

неделя, 19 юни 2016 г.

Обиколката на Витоша - да се изправиш срещу себе си

Още преди 2 години започна да ме гложди идеята за участие на обиколката на Витоша. 90 км през пресечен терен са достатъчен гъдел за спортното ми его. Тази година реших да се запиша и бях сред първите регистрирали се. За сметка на това бях и един от последните, платили таксата. Имах голям брой причини да НЕ участвам и само една да го направя:

най-дългата пробягана дистанция в 37 годишния ми живот е по-кратка и от 1/3 от трасето на Витоша 100
"подготовката" се състоеше от средно едно кросче на седмица
сумарно от февруари насам бях избягал около 160 км...
имах само five fingers, които при последното ми бягане ми бяха изранили краката
седмицата преди старта бях в командировка и прекарах около 16 ч. по самолети и летища
имах стомашно неразположение
нямах идея как да си разпределя силите при такова разстояние
имах лека температура в петък
трудно ми беше да обяснявам на близки и приятели защо го правя
щеше да е брутална жега
бях на рожден ден на Никол и трябваше да съм на вода
даваха мачове от Европейското по футбол
...

Причината да участвам беше съвсем проста: "защото искам да се пробвам".

Въпреки съмненията в обувките и проведената подготовка, въпреки неразположението, реших че ще стартирам - пък каквото сабя покаже. В събота на обяд възбудата ми беше толкова голяма, че не можах да поспа с децата (което е прецедент). През цялото време се въртях между тях и си мислех какво ще стане довечера. Потях се не от жегата, а от вълнение.
Вечерта Соня и децата ме откараха на старта, където вече се бяха събрали стотици участници и изпращачи. В тълпата срещнах Павел, с когото потичахме заедно до с. Кладница.

3 - 2 - 1 - старт:
Бояна - Кладница (~23km, D+ 630m, 2:40 min)
Нямах представа за "правилно" темпо и се затичах заедно с около още 500 други участници. Наложих си да не бързам, но какво точно означаваше - не знам. До първата междинна цел на 10км беше само изкачване, като първите километри бяха по асфалт - хм "любимата" настилка за five fingers. Харесах си една двойка пред мен и се залепих зад тях. Ориентирах се по тяхното темпо. За щастие скоро ме настигна и Павката, който макар и дебютант в обиколката на Витоша имаше сериозен километраж и опит по маршрута. Според него бягахме бързо, но все пак продължихме. След Владая навлязохме в тесен горист път, по който се бягаше по един. Челникът вършеше чудесна работа, като осветявах краката не предходния. Внимавах много къде стъпвам, за да избегна болезнени спъвания или навяхвания. Макар да беше след полунощ се чувствах прекрасно. Състезателната атмосфера допълнително ми даваше сили. Колоната, в която тичахме беше хомогенна и дълго време поддържахме едно и също темпо. Малко преди Кладница оставих Павката да си налива вода, докато аз продължих. На подкрепителния пункт отново се засякохме - за последно :-)

Кладница - яз. Студена (~32km, D+ 800m, 3:50 min)
На пункта се подкрепих с малко вода, сандвич, лимон и продължих. Вече бягах сам. Съвсем скоро обаче се обади стомаха и ме принуди да спра за малко... На 2-3 места вече прохождах кратки изкачвания, за да пестя сили. На едно отклонение за малко да объркам пътя, като се водех по преднотичащия. За късмет, момчето зад мен ни упъти навреме и ни спести екстра километри. Група от трима юнака ме подминаха и се лепнах зад тях. Единият бягаше със съшите като моите five fingers. Поддържаха добро темпо и ги следвах чак до подкрепителния пункт. Там ги загубих. Беше малко преди 4 сутринта. Отново напълних резервите с вода, хапнах лъжица с нутела, пийнах кола и вода и след кратка почивка продължих. Следваше най-тежката отсечка - поне на хартия...

яз. Студена - с.Чуйпетльово (~43km, D+ 1180m, 5:40 min)
11 км изкаване по асфалтов път. Стратегията беше - пестене на сили и щадене на краката от твърдата настилка. Запознах се с едно момче - Борис, с което вървяхме в началото заедно. Той бягаше вече за 4ти път и имаше ясна представа за трасето и междинните времена. Аз само слушах. И гледах да вървя. Той обаче реши след 1-2 км да потича, аз реших да вървя. Бяхме се разпръснали по трасето, така че рядко се случваше някой да ме подмине. След като вървях може би 3-4 км, вече нямах търпение и отново взех да тичам на по-полегатите отсечки и да ходя на по-стръмните. Редувах леко потичване с ходене. Сигурен съм, че ако имах компания, можех да потичам доста повече - отсечката макар и да качва, не е особено стръмна. През втората половина на отсечката стана светло и махнах челника. Той си свърши работата в гората преди Кладница и покрай язовира.

с. Чуйпетльово - с. Ярлово (~52km, D+ 1350m, 6:55 min)
На Чуйпетльово полегнах на една рогозка за 2-3 мин и вдигнах краката за отмора. Заредих батериите с чай с мед и сандвич, някаква изотонична боза и продължих. Мислех, че приключих с качванията, но съм се лъгал. След 11 км непрекъснато изкачване, тази отсечка придължи с набирането на височина. Хубавото беше, че настилката премина в горски път.
Отново следвах тактиката да ходя при качвания и да тичам при слизания. Вече започвах да усещам болки от набити стъпалата. А бях само на половината от дистанцията... След достигане на най-високата точка, следваше продължително и на места стръмно спускане от порядъка на 4-5 км. Там се запознах с Кирил, с който си поприказвахме. Вече и при спускане усещах болка... А всеки който ме подминаваше, ме гледаше с почуда как тичам с тези обувки и неминуемо задаваше въпроса "как е с петопръсници?". Ами как да е, да вземат да пробват :-)
В ниското преди с. Ярлово ни нападнаха и ята от мухи. Според Кирил трябва да се движим с мин. 8км/ч за да им избягаме. Е-е поне пробвахме. Подкрепителният пункт на с Ярлово е може би най-очаквания (поне за осведомените) - там се раздаваше вкусна, топла пилешка супа. Веднага се отправих към мястото - вода, хапчета, сладки - трябваше да почакат, докато тялото ми се наслаждаваше на всяка хапка супа.

с Ярлово - Белите брези (~65.5km, D+ 1760m, 9:10 min)
Следваше най-продължителната отсечка от над 14.5 км без подкрепителен пункт и с доста асфалт и положителна денивелация. За късмет още в началото ме настигна Виолета, с която се движихме заедно голяма част от отсечката. Сменяхме вървене с тичане и пак вървене. За моя изненада муслулите ми на бедрата и прасците бяха в добро състояние и не показваха признаци на схващане. За разлика от тях обаче ходилата, и най-вече възглавничките, силно ме боляха и не ми позволяваха да се движа бързо. Прокрадваха ми се мисли за отказване. Тези мисли ставаха все по-натрапчиви, когато преминавах асфалтови отсечки, по които едвам се движех от болка, докато останалите покрай мен потичваха. Едвам се стърпях да не спра преминавашия автобус 70 отиващ към София. Тук някъде започнах и да губя спомени какво и как се случва. Цялата ми същност се занимаваше с болката в двата крака. Не смеех да се събуя, понеже бях сигурен, че нямаше да имам сили да обуя скапаните five fingers отново. Направо завиждах на 99.9% от участниците, че са избрали традиционни маратонки, и не са се унесли по "босото бягане"... Някак си се довлачих до пукта на Белите брези, където няколко усмихнати момичета надъхваха идвашите. Трудно ми бе дори да отвърна на усмивките. Тук реших да почина по-дълго и да възстановя. Седнах на един стол, вдигнах крака на втори и затворих очи. Слънцето вече печеше жарко -тъкмо време за басейн. А на мен ми оставаха някакви си 25 км...
На пункта хапнах сандвич, краставици и лимон, изпих някакъв изотоник и вече ходейки продължих.

Белите брези - Бистрица (~73km, D+ 1860m, 10:40 min)
Както лесно може да се види 8те километра съм ги преминал за скромните 1:30 мин. Което се и ходене. Отчастъкът е перфектен - част от панорамната обиколка между Железница и Симеоново. Мека, горска настилка, хубава сянка, почти равна отсечка... Но какво от това, когато човек не може да ходи. Това беше може би най-трудната за психиката ми част. Хем не можех вече, хем бях минал почти 3/4 от дистанцията и знаех, че остава "леката част". Разминавах се с много туристи, които с наслада се разхождаха на сянка. Моята наслада беше отминала отдавна. Сега имаше само стискане на зъби. На пункта на Бистрица просто легнах на една пейка и си затворих очите. Останах там около 5 мин, докато не усетих, че почва да ме втриса. Не знаех дали е от преумора, дали е от болка или просто тялото ми изстива. Доброволците там ме насърчиха, не помня вече какво ми дадоха да хапна и казаха че оставали САМО още 18 км. И аз продължих, сякаш това бе добра новина...

Бистрица - Драгалеци (~ 83.6km, D+ 1940m, 12:50 min)
Влачех се колкото мога. Търсех поточета с течаща вода, в които да си накисна краката. Пареха ми, като че ли ги бях залепил на горещ котлон. Как ли изглеждаха - можех само да гадая? Впрочем, дори и не исках да мисля за това. На едно от многобройните дървени мостчета седнах и си потопих краката в студената, течаща вода. Един състезател ме подмина и подхвърли към мен "Как е с five fingers-а?". Наум го напсувах. Върхът на болката дойде, когато трябваше да слизам от панорамната пътека към Симеоновските езера. Едно прекрасно спускане - ще каже някой. Да, ама ако си направил правилния избор на обувки. Едвам се тътрех от камък на камък, усещайки всяка песъчинка под 4мм-вата ми подметка. Там някъде имаше пункт с вода и бонбони. Отново спрях и кого виждам - момчето от Basecamp, което ми продаде five fingers-а. Да, точно така. Но той си беше с нормални маратонки. А ми разправяше, че бягал обиколката с петопръстници. Нищо не казах. Всеки си прави своя избор. Аз си ги избрах и няма да търся виновни другаде. Скоро след като тръгнах от Симеоново, незнайно и необясно как, усетих повече сили да превъзмогна болката. Бях прозрял, че вървенето и тичането ми причиняваха еднаква болка, така че нямаше смисъл да вървя. Макар и бавно вече тичах все по-продължително. Игнорирах болката, все по-успешно. Настигнах едно момиче, с което продъжихме (почти) мълчаливо да тичаме заедно. Тя също вече беше на предела на силите си. Знаех, че всяка крачка ме придвижва все по-близо до финала. Вече не мислех за отказване. А за това как да направя по-добро време. Случваше се да изпреварвам други участници, което за последно може би се случи преди Чуйпетльово... На Драгалевци, последната станция, останах 2 мин, колкото да отдъхна, да хапна резен лимон и пойна вода.

Драгалевци - Бояна (~90 km, D+ 2040 m, 13:35 min)
Някаква сила извън мен ме понесе към Бояна. Тичах и не вярвах, че се движа толкова бързо. Дори изпитвах наслада. Продължавах да подминавам източени участници. Зад мен се движеше една участничка и нейният приятел с колело, който и беше пейсър. Той наистина си вършеше добре работата, понеже я караше да ме следва. Където можех усилвах темпото. Целта ми беше вече да не губя позиции в крайното класиране. Излязох на паветата и с широки крачки закрачих надолу. Оставаше не повече от 1 км и щях да завърша най-голямото предизвикателство за волята и физиката си (досега).
Бях забавил ход, когато зад мен чух звук на педали. Момичето с пейсъра бяха на не повече от 10 метра зад мен. Настигнаха ме. Не исках вече да бъда изпреварван. Това е състезание, по дяволите. Протичах последните 300-400м почти на спринт и финиширах под поздравите на десетки участници и посетители. Поздравих и момичето, което изкара от мен и последните запаси от сили.
Чувстото на финала е неописуемо. Да- завърших и то на пук на five fingers-а. Получих медал, лидълски сок от ябълка и странни погледи към обувките си.

Кратка почивка... И вече трябваше да се върна към реалността - съпруг на работеща през почивните дни жена и баща на две деца, чакащи някой да ги нахрани на обяд и преспи...така че ултрамаратона продължи :-)

В края на краищата се оказа, че обиколката на Витоша е колкото състезание с другите участници, толкова и състезание със самия себе си - с болката, с волята, с търпението, с разума. Нямаше нито една рационална причина да съм на старта. Но имах някакво странно влечение към тази непозната за мен дисциплина - ултрамаратон. Бягането за мен се оказа себеопознаване, осъзнаване на границите на собствените възможности, среща с нови хора и тръпка.

петък, 6 май 2016 г.

Гергьовденско кросче - Войнежа-Сухата река-Илиювци-Берковци-Тодоровци-Войнежа

06.05.2016

След като мускулите ми се повъзстановиха след велоразходката реших да потичам малко из околните махали. Макар и да беше валяло през последните 2-3 дни почти непрекъснато и горските пътища бяха прогизнали, имах нужда да изразходя малко енергия. Особено в предвид какво ме очакваше малко по късно... гергьовденско агне по нашенски

Първоначалната ми идея беше да потичам до махала Сухата река и да потърся горския път за с. Средни колиби. Някак си ми витаеше мисълта, че през лятото мога да потичам до язовир Йовковци, да се изкъпя и прибера обратно до Войнежа. Тръгнах и обух five fingers. Досега не ги бях тествал в мокри и кални условия - време беше. До махала Сухата река бяха 2.5-3 км с лек наклон нагоре.

Не видях хора, но едно-две дворчета бяха поддържани. От там терена стана по-стръмен. Горският път беше ясно очертан, личеше си, че скоро бяха идвали машини за сеч. Преминах през една борова горичка, която беше откритието ми, понеже търсех да си набера борови връхчета за домашен боров мед. Завърнахме се по-късно през деня с децата за да си наберем малко.

В билната част на трасето имах съвсем бегла видимост към северните склонове на Еленския балкан и зърнах през дърветата само крайчица на язовир Йовковци.

Следваше 1-1.5 км екстремно спускане по изключително стръмен, мокър, кален и хлъзгав терен. По чудо се посхлъзнах и паднах само веднъж, но на много места се придвижвах като на ски надолу.

В ниското излязох на асфалтов път. По случайност мина кола, шофьорът на която ме осведоми, че това е пътя между Средни колиби и Бадевци/Берковци. Знаех от миналата година, че има пътека от Берковци до махала Тодоровци и с. Войнежа, така че без да се замисля продължих нагоре по асфалта.

Читалището на село Берковци от 1933

както и една от последнирте къщи

Пътят от Берковица се изкачва до началото на обширна поляна, където рязко се свива в ляво покрай долната едва забелижима от храсталаци и зеленина къща.

След Берковци имаше леко лутане докато открия правилната пътека за Тодоровци.

Пътека, както и последния път беше нещо средно между тинясало блато и трасе за крави. Наложи се да прескачам дървета, да пълзя под клони, да газя в кал и локви.