вторник, 24 март 2015 г.

Бабин зъб - Миджур: или как 10 минути слънце оправдават 5 часов преход в мъгла

"Ако и горе е такава мъгла, няма да ходя никаде." - с тези думи се разделихме със Соня, която ме откара до долна станция на лифт Конярника на Бабин зъб в Сърбия. Погледнато от там, по високото имаше гъста мъгла. Надявах се обаче лифта да ме изведе над нея и да предприема прехода до граничния връх Миджур (2168м) през огряни от слънцето снежни Старопланински била. Уви! Мъглата си стоеше и на горна станция на лифта и нямаше намерение да се отдръпва.  Горе срещнах един от планинските им спасители и от персонала на лифта, с които се консултирах. Казаха, че преди седмица е минавала голяма група и все още следите им се виждат в снега. Реших, че макар и сам и без видимост, ще тръгна по следите, пък където стигна. Имах записан трак на маршрута и следи водещи до Миджур - поне щях да опитам напук на мъглата. Поех по следите, които ясно очертаваха партина през снега. Захапах първо билото на Заркова чука. Не виждах на повече от 10м пред мен, но се чувствах сигурен, следвайки следите.


Сякаш се движех с тази група, минала преди дни от тук. Те бяха моите очи. След първото качване, стигнах паметна плоча, както и дървени пънчета, очевидно направени с цел почивка. 



 Аз продължих и след не повече от 5 минути минах покрай табела сочеща посоката към Миджур и отклонение за вр. Заркова чука. Нямах и представа какво ме заобикаля - хълмове, ръбове на отвеси, скали, поляни? 


Нищо не различавах освен гъста сивота. Докато се оглеждах изгубих следите. Поех в посоката указана от стрелката. Само след минута взех да изпитвам съмнения, че съм взел правилно решение. Склонът, който подсичах ставаше все по стръмен и не знаех дали няма да се озова на пред някоя пропаст без да се усетя. Задрапах нагоре по стръмния склон. Пуснах и 4х4, за да не се подхлъзна назад. След кратка борба с едно навяване на самия връх - се качих на тази Заркова чука. Освен един камък оставен вертикално, нищо друго не забелязах да се откроява. Ето и селфи с камъка зад мен :-)



Сега имах две възможности - и двете водещи надолу: или да се върна по стъпките си и да се прибирам или да сляза и да пресека трака, който имах и който минаваше някъде на 100-150 м. под мен. само където не знаех при втория вариант през какво трябва да мина за да го достигна... Въпреки това избрах да не се отказвам и поех предпазливо надолу. Склонът наистина беше силно стръмен и едно подхлъзване щеше да ме прати в подножието му. За късмет по надолу се натъкнах на следите на предшествениците ми, които съвпадаха и с тези на трака ми. Продължих вече успокоен към целта си. От време на време спирах да снимам с телефона я щеки, я тревички, я селфи (не си заслужаваше да вадя канона).


  



Какви ли гледки ми скриваше проклетата мъгла? "Дано поне се раздигне докато стигна Миджур" - все така си повтарях и се надявах да мога да се порадвам на тези диви и рядко посещавани места. Самият маршрут беше лек и след първото по-стръмно изкачване в началото, пътеката водеше леко, но продължителни нагоре. Взех да се чудя какъв е смисъла на такъв преход - вървя без да виждам нищо, сам някъде в гранична зона между Сърбия и България, времето макар и меко си беше зимно. Лудост ли е това, някаква форма на мазохизъм, магнетизъм ли е - нямах предства. Но въпреки това продължавах напред и нямах желание да се обърна и прибера. И скоро стана чудо - от югозапад се появи синьо петно на небето, което бързо се движеше в противоположна посока. С ловкост на истински фотограф извадих тежката артилерия и направих тези няколко кадъра. 


За първи път от началото на прехода видях пътя ми в перспектива.



И поглед назад, където мъглата все още обгръщаше всичко


След минута мъглата отново превзе всичко около мен.

Но тази минута и запечатаните кадри ми даваха надежда, че скоро билния вятър може да разсее сивотата. Продължих напред като скоро видях и табелка с оставащи 2км до целта ми. От тук някъде наклона стана по-стръмен. Но наличните следи улесняваха значително качването. Скоро усетих, че се намирам около билото, понеже вятъра се усили а следите започнаха да се губят. Справка с трака показваше че вървя на около 100ина метра над него. Продължих напред, защото Миджур беше съвсем близо - надявах се да има кръст или друг знак, указващ че съм го достъгнал. Иначе в тази мъгла имаше голям шанс да не разбера изобщо че съм на него ;-). А там вече осъзнах колко коварно е ходенето в мъгла.


Намирах се на ръба на пропаст (където вече трябва да е България). Беше сигурно 200-300 м дълбока и почти отвесна. Точно там стана и второ чудо: сините петна по небето взеха да се появяват и изчезват. Видимоста се увеличи и за момент се откриваха гледки на околните била и отвеси - първоначално полузабулени в мъгла, после и ясни.




Отсрещните Старопланисни скатове ту се появяваха ту скриваха. Вече бях на самия ръб - надолу вече си беше българско. Ето го последното връхче преди Миджур, който вече се виждаше на 100-150 м от тук.


В неговите подножия и като по поръчка мъглата отново изчезна. 



Сякаш Миджур ме чакаше да дойда, за да ми позволи да се наслаждавам на зимните пейзажи - беше страхотно. 








Чувствах се като дете на Коледа, като е получило силно желан подарък.  Не се стърпях и се развиках от кеф - виждах всичко наоколо, а такава красота трудно може да се опише. На върха заредих сили с кола и шоколад. Направих си слефи и тръгнах обратно. 
 




Не знаех колко време ще се наслаждавам на тези гледки, затова използвах всяка секунда. След около 10 мин. всичко свърши - мъглата пак взе превес над ясното време.



Вече нямаше значение. Тези 10 мин напълно оправдаха идването до тук в мъглата. Благодарен съм, че ги получих и се радвах, че не се отказах заради лошото време.
Следвах следите от снегоходките си, които се ясно се отличаваха. 

Отново обгърнат от мъгла, но със спомена за покритите със сняг била на Стара планина крачех бодро назад. Едва към края отново започна да се прояснява. 



Зърнах и Бабин зъб от северна страна, в подножието на който ми беше крайната точка. 





През последния километър имах вече идеална видимост, която използвах да запечатам още кадри.



В крайна сметка ходенето сам в планината, особено в зимни условия, не е пропоръчително. Да не говорим, когато има гъста мъгла. Но желанието да вървя, да съм навън сред диви места се оказаха по-силни. А наличието на ясна партина и трак бяха един вид застраховка, с които оправдах това си начинание:-)   

събота, 21 февруари 2015 г.

Зимно из Витоша: Бояна - Боянски водопад - Камен дел - Голи връх


Крастата вече така ме чешеше, че реших да направя някакъв преход тази зима. Поради различни причини имах само няколко часа на разположение и Витоша предлагаше идеални условия. Отдавна не бях скитал зимно из нея. Освен това новата ми предобивка, Garmin GPXMAP64s, трябваше да бъде изпробван.
Маршрута беше ясен. Tръгване около 6:00 от Бояна. На старта беше още тъмно и се наложи да ползвам челник. 

Времето беше много тихо и приятно зимно. Тръгнах по пътеката, като в началото се зачудух дали веднага да не сложа котки, заради заледения път. Все пак продължих без тях. С много драпане по заеледения и стръмен начален отчастък закрачих напред. Явно беше, че бях далеч от добра форма. Още в началото взех да се задъхвам и имах нужда от кислородна маска. Бях забил поглед надолу в краката си и  пръхтейки бутах нагоре. 

Пътеката ту се виждаше ясно, ту преминаваше в стъпки. Боянската река ми беше "ориентира" в тъмното. Поглеждах и новата си джаджа, на която бях вече заредил маршрута и отделните цели/уейпойнтс. След около половин час, моят трак взе да се отдалечава от планирания маршрут... Обаче реката все така си ми беше в дясно, а и стъпките по които се движех водеха нагоре! Заключението ми беше "gps ми нещо не ме позиционира правилно". Продължих наред, вървейки покрай замръзналата река. 

Скоро дори стъпките, които така усърдно следвах се изгубиха - най-вероятно човека се е върнал обратно. Виждайки, че вървя на изток от пътя, все още съм убеден, че аз съм правия а уреда ми бърка. Придвижването напред стана още по-трудно, заради стръмните склонове и дълбоки до 50 см сняг. Използвах реката, за да се придвижа нагоре, стъпвайки по леда и по камъните. Това упражнение, освен че беше уморително, поради факта, че трябва да балансирам на всяка стъпка, а и заради многото малки, но заледени водоскоци, които трябваше да се преодолеят. След още 10 мин. вече осмислих очевадното - не gps-а, а аз грешах пътя (трудно за вярване, но факт!). Сега според уреда трябваше да премина около 500м през гората за да се изляза на правилния път. Какво друго  ми оставяше? Връщане назад и после пак качване, щеше да ми изяде и времето и силите. Сложих снегоходките и закрачих през гората в дясно от мен. След като качих едно склонче от около 20 м. се движих на една относително постоянна височина. Основния проблем беше задържането на склона, по който се движех, защото беше доста стръмен и покрит с около 50-60 см сняг. Пред мен виждах единствено следи от диви животни. Вече се беше разведелило и нямах проблем с ориентацията. Често поглеждах gps-а, за да се уверя че наближавам маркираната пътека. След около 30 мин. и с цената на доста усилия се добрах до основната пътеха. Бях съвсем близо до Боянския водопад. Ето го и него замръзнал в цялата си прелест.



Оказа се, че по долу, следвайки стъпките на непознатия предшественик съм тръгнал по едно дере, вливащо се в Боянската река. 
От тук нататък продължих по царския път. Вече бях изгубил доста сили, но трябваше да продължа, за да се върна за късна закуска с децата. По пътя следвах табелките за х. Момина скала и в последвие за Платото и вр. Ушите. В тази част на планината има множество от пътеки, които се пресичат, затова човек трябва да е нащрек. 

Скоро преминах покрай изоставена станция на БДЖ, след която навлязох в т.нар. иглолостен слой на Витоша. Все още се движех в  гората, като пътеката се виеше между отрупаните със сняг дървета.




С излизането на платото слънцето озари всичко около мен. Предстоеше най-приятната и красива част от разходката. 



Вече отделях и повече време за снимки на чудните зимни пейзажи. 


Запътих се към Камен дел - един връх, който все още не бях посещавал. А гледката от него еуникална:
- София и Софийското поле потънали в смог и мръсотия; по-високите върхове на Стара планина на заден фон.




- Люлин планина на запад


- Лозенска и Плана планина


- Рила на заден фон 


- вр. Ушите на юг



- и разбира се Черни връх


След картака почивка поех напред. Вятъра на самия връх си бяха доста силни и при засто Първоначалния план да сляза до Драгалевци пеша го смених със слизане с лифта от Голи връх. Първо, че трябваше да наваксам изгубеното време и второ, че краката ми издаваха явни признаци на умора.
До Голи връх следвах зимната маркировка и се наслаждавах на прекрасната белота, която ме обгръщаше. Ето още няколко кадъра.



Прибрах се с чувство на задоволство от разходката. Зимните преходи винаги ме зареждат с положителна енергия, макар и да изцеждат физическите ми сили. Надявам се тази зима да намеря време за поне още един подобен преход.