събота, 13 август 2016 г.

х. Яворов - Даутово езеро - Албутин - х. Яворов

13.08.2016


След дълго канене и мотане, дойде време да се поразтъпча сред не толкова утъпкани пътища. Още от миналата година замислях едно ходене по западното било на Пирин. Из главата ми се моташе преминаване от вр. Пирин до вр. Албутин. В крайна сметка, след консултация из форуми се спрях на по-кратък, но не по-малко интересен вариант - качване до Даутово езеро от х. Яворов през дерето на потока от самото езеро, вливащ се в Бела река, билен траверс до вр Албутин и слизане през Суходолски превал обратно на хижата.
Както винаги имах ограничено време за изпълнение на плана ми. За куцуз се и успах с над един час. На х. Яворов пристигнах към 7:30 с колата. От там през гората следвах червената маркировка за х. Предел. 


Пътеката е приятна. Първоначално имаше леко изкачване, в последстиве наклона се промени и заслизах стръмно през гората. Пътеката след около 20 мин излиза на по-широк коларски път, по който се продължава.






Двете страни на пътя бяха обсипани с малинак, но имах да наваксвам време, затова рядко се изкушавах да откъсна вкусни плодове.


Отделянето от коларския път е маркирано с табели. Тук трябва да се хване тясната лява пътека, а не да се следва досегашния път (който свършва в нищото след няколко стотин метра). Идва се от дясно на снимката и се свива на ляво. Табелката не указва съвсем правилно посоката...


Бях си заредил маршрута в Гармина и го следвах неотлъчно. Бях си дал обет, да не правя импровизации, които обикновено водят до изгубване на пътя и сървайвъл. 


Пътеката първоначално влиза в гората, но в последстие става все по светла . Преминават се плантации от малини, а гората отстъпва място на големи храсти - клек и хвойна.


Излязох на моста, където се пресича Бела река. Знаех, че след малко трябва да търся отклонението от маркираната пътека. 





Ето го и него. Малка табелка "Даутово езеро - 1ч." лежеше в основата на дървото и сочеше наляво и нагоре. Едва забележима просека се прокрадваше през тревата и храсталака.

От тук идвам
 

 Пътеката към х. Предел

 В посока Даутово езеро


Ако се следва маркираната пътека може да се достигне до местността Ушиците и от там да се търси пътеката към Даутово езеро. Аз бях избрал краткия и стръмен път към него. До тук ми трябваха 50 мин.
Следвах тясната ивица, която даваше признаци, някога да е била пътечка. Често сверявах местонахожднието си с маршрута в Гармина. Следвах неотлъчно плана в тази част на прехода. Ето как изглежда пресъхналото дере, по което се изтича водата на Даутово езеро.

Първоначално газех из треви нагоре по склона, заобиколен от двете страни с гора. 




В последствие се появиха огромни клекове, през които се наложи да се провирам. там вече се забелязваха и пирамидки от време на време. Бях спокоен, че се движа по пътека (макар и не дотам видима). 




Продължих нагоре. Постепенно клека се отдръпна и отстъпи място на избуяли цветя в горната част на пътека. От там до езерото оставаха 5 мин. 



За нещастие при преминаването между клековете една клечка ми се заби в лявото око. Наложи се да почакам, докато разбера, че нямам сериозни увреждания.
До езерото стигнах за 1:40 мин от х. Яворов (без почивка) с агресивно ходене. Бях обаче разочарован при вида на Даутово езеро. "Езерото" се беше превътнало в сухия сезон в гьол.



Взех си въздух и продължих към билото. Мъгла беше обхванала Даутов връх. Затова и качването му отпадна от плана ми.


В ляво под мен тъжната гледка към почти безводното Даутово езеро.



Даутов връх обгърнат в мъгла.

На билото продулжих на ляво към Каменишки връх.



Обръщах се назад да снимам Даутов връх, с надеждата че мъглата ще се разсее. Имах хубава гледка към Плешки връх и Безименен (между Плешки и Даутов).






Една интерсна форма на камък на Каменишки връх - прилича на кресло, от което човек може да се наслаждава на панорамните гледки на 360 градуса. 



Самият връх достигнах за 30 мин от Даутово езеро. Той е покрит до голяма степен от клек, но въпреки това открива хубава гледка към съседните върхове и ридове.





От тук следваше билен преход през клек, поляни и камъни. Пътеката на места се губеше и Гармина отново се оакза най-верния ми приятел (и единствен на това място). Следвах маршрута, понеже нямах намерение да се лутам и клек. Откриваха се красиви гледки към рида Окаден, Неврузумския циркус и неговото дере.

Ридът Окаден




 Назад към Каменишки връх

Циркусът Неврузум и Албутин на заден план. Връх Въхрен се прокрадна за кратко на през мъглата, осеяла хоризонта.



Дере на север, Разлог се вижда в полето.
Едра граблива птица се рее в небето, за съжаление не успях да я идентифицирам точно.





Гледах с респект и ръбчето, което трябваше да премина преди да изляза на Албутин. 





Движих се към него и се наслаждавах на околните гледки. 


Самото ръбче предтсвлява каменисто стеснение покрито на места с клек и със стръмни склонове от двете му страни. Има пътека, която се прокрадва от двете страни на ръба, а на места върви и по смото било. Силно препоръчително е да се следва. Преминаването изисква повишено внимание, макар и да няма критични места. Има достатъчно клек, за кйто може човек да се придържа. Изминаването на това място отнема не повече от 20-30 мин. бавно, внимателно ходене. Ето и как изглеждат някой от пасажите.













Цялото стеснение и ръб, след като съм го преминал. От Каминшки връх до тук ми отне 1:30 мин.




От тук следва приятно качване към връх Албутин, койото се достига за около 30 мин. В ляво и пред мен мъглата не позволя да се види пълната красота на Пиринкото било и съседните ридове.
Отклонение за заслон Загаза.



На връх Албутин




Имах силна надежда да видя карстово било и вр. Вихрен от Албутин. Не веднъж съм се наслаждавал на снимки от този връх към главното било и те бяха една от основните причини за да избера този маршрут.  Исках лично да поседя и съзерцавам тази картина на живо. 






Уви, мъглата беше решила друго. Седнах на върха и зачаках да получа шанс да зърна Кончето и Вихрен. Почаках известно време и успях да изкопча "само" Разложки суходол от хватката на мъглата. Останалото остана скрито за мен днес.
Нямах какво да направя, освен да продължа към хижата през Суходолски превал. 




Там срещнах и първите хора за днес. 
Ридът Окаден сниман от Суходолски превал. Много е клекясал и преминавате му сигурно е мъчително.



Поглед към голяма част от изминатия път днес (билната част)

 
Спускането към х. Яворов беше приятно с красиви гледки нагоре към билото и към Стъпалата.





В горичката преди хижата открих едно изворче, което досегашните ми идвания е убегнало от погледа ми.



Като цяло се получи един хубав преход в спортно темпо. Обиколката ми отне около 6 часа, за които събрах достатъчно "материал" за спомени. Качването до Даутово езеро, както и преминаването на ръбчето определено повдигнаха адреналина ми, а гледките от главното било ми разкриха красотата на този малко посещаван край на Пирин. За съжаление маловодието на Даутово езеро и мъглата над Карстовото било ми попречиха да изпълня програма максимум :-)
Все пак съм благодарен за това което видях и преживях.  Набелязах си и нови цели за следващото идване тук.

събота, 6 август 2016 г.

Изгрев на връх Синаница

06.08.2016

Имах някаква тайна надежда да кача връх Синаница. Бяхме на двудневен преход с децата от хижа Вихрен до хижа Синаница. Мислех си, че ако пристигнем на време, ще имам шанс да се кача до върха и обратно преди да се стъмни. Темпото ни обаче беше бавно и пристигнахме едва след 17:00 на хижата. 
За мой късмет обаче в хижата след вечеря се запознах с двама младежи - Тони и Краси, дошли след работа от София, с идеята да посрещнат изгрева на върха. Без да се замисля се включих към тях. А Тони (Антоанета) също. Така по план тръгвахме в 5:15 сутринта по сипея отдясно на върха и излизаме за 1 час на него.
Тръгнахме по план в тъмно. Бях взел Гармина, който ни ориентираше. Аз и Тони дори нямахме челници и вървяхме между Анон (Тони) и Краси, които осветяваха пътя. 


Основно се ориентирахме по пирамидките и Гармина. Бързо набирахме височина, а пътеката беше по-лека отколкото изглаждеше вчера - стръмно качване, но по стабилен терен. След 20 минути вече се ориентирахме и без челници в намирането на следващата пирамида. Катеренето на моменти включваше и ръцете. Определено ми харесваше да има лек гъдел пруи качването. 


За около 40-45 мин стигнахме билото. С Антон проверихме отвесната дистанция от един ръб.



От там за не повече от 10-15 мин бяхме на върха. 




За съжаление на Краси му стана нещо лошо и остана да ни чака под върха. 
Ето ни тримата с Тони и Антон






Синаница определено е един от най-красивите върхове за мен в Пирин - скалист, остър, трудно достъпен, отдалечен и с идеално разположение (за изгреви и залези).




 
Бяхме преди изгрева горе. Антон взе да се спуска под върха до една скала и измерва височината в секунди пад на камъни - беше си екстремно дори за гледане. Тони му се скара да се връща :-)



Слънцето бавно се показваше пред нас и с първите си лъчи осветяваше карстовия ръб, Вихрен, Тодорка, Муратов.
Върховете и ридовете пред тях все още бяха тъмни (ние посрещнахме изгрева под връх Синаница с перфектна гледка към хоризонта).














Нямахме много време с Тони, понеже трябваше да тръгваме обратно към хижата. Заслизахме обратно и оставихме Антон да посрещне сам изгрева на върха. 





 
Хванхме как първите лъчи облизват и самия връх Синаница.






Долу в ниското все още беше тихо.  







Слизането направихме по-същия път. Най-вече, защото беше по-кратък. Внимавхме къде и как стъпваме, понеже в първата половина на спускането се откатерват няколко стръмни сипея.



В 7:30 бяхме на хижата, където децата вече се бяха събудили.

Получи се една спонтанна, прекрасна, сутришна разходка, която няма да забравя. Лъчите на изгрева над карстовото било и Вихрен се запечатаха трайно в съзнанието ми.

неделя, 19 юни 2016 г.

Обиколката на Витоша - да се изправиш срещу себе си

Още преди 2 години започна да ме гложди идеята за участие на обиколката на Витоша. 90 км през пресечен терен са достатъчен гъдел за спортното ми его. Тази година реших да се запиша и бях сред първите регистрирали се. За сметка на това бях и един от последните, платили таксата. Имах голям брой причини да НЕ участвам и само една да го направя:
  • най-дългата пробягана дистанция в 37 годишния ми живот е по-кратка и от 1/3 от трасето на Витоша 100
  • "подготовката" се състоеше от средно едно кросче на седмица
  • сумарно от февруари насам бях избягал около 160 км...
  • имах само five fingers, които при последното ми бягане ми бяха изранили краката
  • седмицата преди старта бях в командировка и прекарах около 16 ч. по самолети и летища
  • имах стомашно неразположение
  • нямах идея как да си разпределя силите при такова разстояние
  • имах лека температура в петък
  • трудно ми беше да обяснявам на близки и приятели защо го правя
  • щеше да е брутална жега 
  • бях на рожден ден на Никол и трябваше да съм на вода
  • даваха мачове от Европейското по футбол
  • ...
 Причината да участвам беше съвсем проста: "защото искам да се пробвам".

Въпреки съмненията в обувките и проведената подготовка, въпреки неразположението, реших че ще стартирам - пък каквото сабя покаже. В събота на обяд възбудата ми беше толкова голяма, че не можах да поспа с децата (което е прецедент). През цялото време се въртях между тях и си мислех какво ще стане довечера. Потях се не от жегата, а от вълнение. 
Вечерта Соня и децата ме откараха на старта, където вече се бяха събрали стотици участници и изпращачи. В тълпата срещнах Павел, с когото потичахме заедно до с. Кладница.

3 - 2 - 1 - старт: 
Бояна - Кладница (~23km, D+ 630m, 2:40 min)
Нямах представа за "правилно" темпо и се затичах заедно с около още 500 други участници. Наложих си да не бързам, но какво точно означаваше - не знам. До първата междинна цел на 10км беше само изкачване, като първите километри бяха по асфалт - хм "любимата" настилка за five fingers. Харесах си една двойка пред мен и се залепих зад тях. Ориентирах се по тяхното темпо. За щастие скоро ме настигна и Павката, който макар и дебютант в обиколката на Витоша имаше сериозен километраж и опит по маршрута. Според него бягахме бързо, но все пак продължихме. След Владая навлязохме в тесен горист път, по който се бягаше по един. Челникът вършеше чудесна работа, като осветявах краката не предходния. Внимавах много къде стъпвам, за да избегна болезнени спъвания или навяхвания. Макар да беше след полунощ се чувствах прекрасно. Състезателната атмосфера допълнително ми даваше сили. Колоната, в която тичахме беше хомогенна и дълго време поддържахме едно и също темпо. Малко преди Кладница оставих Павката да си налива вода, докато аз продължих. На подкрепителния пункт отново се засякохме - за последно :-)

Кладница - яз. Студена (~32km, D+ 800m, 3:50 min)
На пункта се подкрепих с малко вода, сандвич, лимон и продължих. Вече бягах сам. Съвсем скоро обаче се обади стомаха и ме принуди да спра за малко... На 2-3 места вече прохождах кратки изкачвания, за да пестя сили. На едно отклонение за малко да объркам пътя, като се водех по преднотичащия. За късмет, момчето зад мен ни упъти навреме и ни спести екстра километри. Група от трима юнака ме подминаха и се лепнах зад тях. Единият бягаше със съшите като моите  five fingers. Поддържаха добро темпо и ги следвах чак до подкрепителния пункт. Там ги загубих. Беше малко преди 4 сутринта. Отново напълних резервите с вода, хапнах лъжица с нутела, пийнах кола и вода и след кратка почивка продължих. Следваше най-тежката отсечка - поне на хартия...

яз. Студена - с.Чуйпетльово (~43km, D+ 1180m, 5:40 min)
11 км изкаване по асфалтов път. Стратегията беше - пестене на сили и щадене на краката от твърдата настилка. Запознах се с едно момче - Борис, с което вървяхме в началото заедно. Той бягаше вече за 4ти път и имаше ясна представа за трасето и междинните времена. Аз само слушах. И гледах да вървя. Той обаче реши след 1-2 км да потича, аз реших да вървя. Бяхме се разпръснали по трасето, така че рядко се случваше някой да ме подмине. След като вървях може би 3-4 км, вече нямах търпение и отново взех да тичам на по-полегатите отсечки и да ходя на по-стръмните. Редувах леко потичване с ходене. Сигурен съм, че ако имах компания, можех да потичам доста повече - отсечката макар и да качва, не е особено стръмна. През втората половина на отсечката стана светло и махнах челника. Той си свърши работата в гората преди Кладница и покрай язовира.
  
с. Чуйпетльово - с. Ярлово (~52km, D+ 1350m, 6:55 min)
На Чуйпетльово полегнах на една рогозка за 2-3 мин и вдигнах краката за отмора. Заредих батериите с чай с мед и сандвич, някаква изотонична боза и продължих. Мислех, че приключих с качванията, но съм се лъгал. След 11 км непрекъснато изкачване, тази отсечка придължи с набирането на височина. Хубавото беше, че настилката премина в горски път.
Отново следвах тактиката да ходя при качвания и да тичам при слизания. Вече започвах да усещам болки от набити стъпалата. А бях само на половината от дистанцията...  След достигане на най-високата точка, следваше продължително и на места стръмно спускане от порядъка на 4-5 км. Там се запознах с Кирил, с който си поприказвахме. Вече и при спускане усещах болка... А всеки който ме подминаваше, ме гледаше с почуда как тичам с тези обувки и неминуемо задаваше въпроса "как е с петопръсници?". Ами как да е, да вземат да пробват :-)
В ниското преди с. Ярлово ни нападнаха и ята от мухи. Според Кирил трябва да се движим с  мин. 8км/ч за да им избягаме. Е-е поне пробвахме. Подкрепителният пункт на с Ярлово е може би най-очаквания (поне за осведомените) - там се раздаваше вкусна, топла пилешка супа. Веднага се отправих към мястото - вода, хапчета, сладки - трябваше да почакат, докато тялото ми се наслаждаваше на всяка хапка супа. 

с Ярлово - Белите брези (~65.5km, D+ 1760m, 9:10 min)
Следваше най-продължителната отсечка от над 14.5 км без подкрепителен пункт и с доста асфалт и положителна денивелация. За късмет още в началото ме настигна Виолета, с която се движихме заедно голяма част от отсечката. Сменяхме вървене с тичане и пак вървене. За моя изненада муслулите ми на бедрата и прасците бяха в добро състояние и не показваха признаци на схващане. За разлика от тях обаче ходилата, и най-вече възглавничките, силно ме боляха и не ми позволяваха да се движа бързо. Прокрадваха ми се мисли за отказване. Тези мисли ставаха все по-натрапчиви, когато преминавах асфалтови отсечки, по които едвам се движех от болка, докато останалите покрай мен потичваха. Едвам се стърпях да не спра преминавашия автобус 70 отиващ към София. Тук някъде започнах и да губя спомени какво и как се случва. Цялата ми същност се занимаваше с болката в двата крака. Не смеех да се събуя, понеже бях сигурен, че нямаше да имам сили да обуя скапаните five fingers отново. Направо завиждах на 99.9% от участниците, че са избрали традиционни маратонки, и не са се унесли по "босото бягане"... Някак си се довлачих до пукта на Белите брези, където няколко усмихнати момичета надъхваха идвашите. Трудно ми бе дори да отвърна на усмивките. Тук реших да почина по-дълго и да възстановя. Седнах на един стол, вдигнах крака на втори и затворих очи. Слънцето вече печеше жарко -тъкмо време за басейн. А на мен ми оставаха някакви си 25 км...
На пункта хапнах сандвич, краставици и лимон, изпих някакъв изотоник и вече ходейки продължих. 

Белите брези - Бистрица (~73km, D+ 1860m, 10:40 min)
Както лесно може да се види 8те километра съм ги преминал за скромните 1:30 мин. Което се и ходене. Отчастъкът е перфектен - част от панорамната обиколка между Железница и Симеоново. Мека, горска настилка, хубава сянка, почти равна отсечка... Но какво от това, когато човек не може да ходи. Това беше може би най-трудната за психиката ми част. Хем не можех вече, хем бях минал почти 3/4 от дистанцията и знаех, че остава "леката част". Разминавах се с много туристи, които с наслада се разхождаха на сянка. Моята наслада беше отминала отдавна. Сега имаше само стискане на зъби. На пункта на Бистрица просто легнах на една пейка и си затворих очите. Останах там около 5 мин, докато не усетих, че почва да ме втриса. Не знаех дали е от преумора, дали е от болка или просто тялото ми изстива. Доброволците там ме насърчиха, не помня вече какво ми дадоха да хапна и казаха че оставали САМО още 18 км. И аз продължих, сякаш това бе добра новина...

Бистрица - Драгалеци (~ 83.6km, D+ 1940m, 12:50 min)
Влачех се колкото мога. Търсех поточета с течаща вода, в които да си накисна краката. Пареха ми, като че ли ги бях залепил на горещ котлон. Как ли изглеждаха - можех само да гадая? Впрочем, дори и не исках да мисля за това. На едно от многобройните дървени мостчета седнах и си потопих краката в студената, течаща вода. Един състезател ме подмина и подхвърли към мен "Как е с five fingers-а?". Наум го напсувах. Върхът на болката дойде, когато трябваше да слизам от панорамната пътека към Симеоновските езера. Едно прекрасно спускане - ще каже някой. Да, ама ако си направил правилния избор на обувки. Едвам се тътрех от камък на камък, усещайки всяка песъчинка под 4мм-вата ми подметка. Там някъде имаше пункт с вода и бонбони. Отново спрях и кого виждам - момчето от Basecamp, което ми продаде five fingers-а. Да, точно така. Но той си беше с нормални маратонки. А ми разправяше, че бягал обиколката с петопръстници. Нищо не казах. Всеки си прави своя избор. Аз си ги избрах и няма да търся виновни другаде. Скоро след като тръгнах от Симеоново, незнайно и необясно как, усетих повече сили да превъзмогна болката. Бях прозрял, че вървенето и тичането ми причиняваха еднаква болка, така че нямаше смисъл да вървя. Макар и бавно вече тичах все по-продължително. Игнорирах болката, все по-успешно. Настигнах едно момиче, с което продъжихме (почти) мълчаливо да тичаме заедно. Тя също вече беше на предела на силите си. Знаех, че всяка крачка ме придвижва все по-близо до финала. Вече не мислех за отказване. А за това как да направя по-добро време. Случваше се да изпреварвам други участници, което за последно може би се случи преди Чуйпетльово... На Драгалевци, последната станция, останах 2 мин, колкото да отдъхна, да хапна резен лимон и пойна вода.

Драгалевци - Бояна (~90 km, D+ 2040 m, 13:35 min)
Някаква сила извън мен ме понесе към Бояна. Тичах и не вярвах, че се движа толкова бързо. Дори изпитвах наслада. Продължавах да подминавам източени участници. Зад мен се движеше една участничка и нейният приятел с колело, който и беше пейсър. Той наистина си вършеше добре работата, понеже я караше да ме следва. Където можех усилвах темпото. Целта ми беше вече да не губя позиции в крайното класиране. Излязох на паветата и с широки крачки закрачих надолу. Оставаше не повече от 1 км и щях да завърша най-голямото предизвикателство за волята и физиката си (досега). 
Бях забавил ход, когато зад мен чух звук на педали. Момичето с пейсъра бяха на не повече от 10 метра зад мен. Настигнаха ме. Не исках вече да бъда изпреварван. Това е състезание, по дяволите. Протичах последните 300-400м почти на спринт и финиширах под поздравите на десетки участници и посетители. Поздравих и момичето, което изкара от мен и последните запаси от сили.
Чувстото на финала е неописуемо. Да- завърших и то на пук на five fingers-а. Получих медал, лидълски сок от ябълка и странни погледи към обувките си.

Кратка почивка... И вече трябваше да се върна към реалността - съпруг на работеща през почивните дни жена и баща на две деца, чакащи някой да ги нахрани на обяд и преспи...така че ултрамаратона продължи :-)

В края на краищата се оказа, че обиколката на Витоша е колкото състезание с другите участници, толкова и състезание със самия себе си - с болката, с волята, с търпението, с разума. Нямаше нито една рационална причина да съм на старта. Но имах някакво странно влечение към тази непозната за мен дисциплина - ултрамаратон. Бягането за мен се оказа себеопознаване, осъзнаване на границите на собствените възможности, среща с нови хора и тръпка.