Енергизиране преди работа - ски туринг със Соня

02.02.2017

Започвам да си мисля, че ставам зависим. Един вид наркоман. Краката ми са с пришки с големина на двулевка, а аз отново им обувам обувките за ски туринг и тръгвам. Днес е щастливия ми ден и Соня идва с мен. Децата ги оставяме на баба Еми и в 5:30 палим колата. Ема междувремено се събужда и иска да идва с нас. Едвам я разубеждаваме и политаме към Алеко. Кратки приготовления и тръгваме - аз на ски, Соня без. Нейните ски и обувки са в раницата на гърба ми. Усещам в нея смесица от страх и вълнение, че се движим по тъмно - първо през гора, а после и на открито. Познавам чувството, че някой или нещо може да е наблизо, когато само челникът осветява пътя. Неспособността да виждаме какво има наоколо през нощта, кара всеки да вдига адреналина.
Ние вървим и си приказваме. Обръщаме се от време на време да гледаме стартиращия изгрев над София. Забелязваме и смога, който трайно се е настанил над града.
Чувствам се страхотно. Соня се отпуска след първоначалното вълнение и се наслаждава на чистия въздух и събуждащия се ден.
Правим снимки за спомен.


И вече обсъждаме, как да идваме редовно тук преди работа. Даже играем с мислите да вземем и децата :-) ... след време.


Колкото по-светло става, толкова повече забавяме темпото и се нслаждаваме на момента.

Около 7:50 стигаме Черни връх, малко след като слънцето се е показало на хоризонта.
Пием чай, хапваме бисквитка, тагваме се и тръгваме обратно.

Сега и двамата на ски. Соня сменя туристическите със ски обувките, сваламе ските и поемаме по обратния път.

Снегът е твърд, на места заледен. Този път нямам проблем с моите ски. Закопчах ги внимателно, и вързах автоматите с обувките, за да не гоня ските. Спокойно и без да бързаме се спуснахме.

В един момент завих към неутъпкан сняг на един склон. В момента, в който влязох там, забелязах, че не е нaй-безопасното място, но преминах на бързо. Соня ме последва.

След още 5 мин. бяхме до колата. Енергизирани, усмихнати и щастливи. Работният ден може да започва.  

Посрещане на изгрева на Голям Мечи връх - нощно качване

29.01.2017



Тъкмо преспах децата на обяд и се чудих, дали да не почина с тях или да продължа да си търся туринг ски в нета. Станах и отидох пред компютъра. Лампичката на телефона издаваше ново съобщение. Беше Мартин с предложение за преход до Голям Мечи връх в Рила. И то за утре :-). Нямаше какво да се чудя много и се съгласих. Уговорката беше нощтно качване, за да хванем изгрева. Маршрута беше ясен - стартираме на челници от Картала край Благоевград, минаваме през хижа Македония и 

по зимната маркировка издрапваме до върха преди изгрева.

Дали е нормално, дали е разумно, дали е смислено - остава въпрос на гледна точка.

Та чакам Мартин на метростанция Витоша около 22:00. До към 1:00 сутринта си лафим в къщи и се подготвяме за предстоящото приключение. Соня ни прави компания.

Тръгваме към изходната ни точка, която достигаме след кратка полицейска проверка в Благоевград. Обличаме якетата, слагаме раниците и в 3:05 тръгваме на път. Единствено челниците осветяваха, широката пътека, утъпкана от рактрак. Скоро стигаме първото приключение - свободно разхождащо се куче пазач, което иска да предотврати прехода ни. С насочени към него щеки и зъл поглед преминаваме и продължаваме.

Марто се беше натоварил порядъчно - носеше към 15-16 кг товар, като че ли планираните 20 километра и 1200м денивелация бяха малко. Вървяхме и си приказвахме, за да не заспим. Макар и студено, времето беше тихо и приятно. А милиони звезди светеха над нас и предвещаваха прекрасен изгрев. Вървяхме и сечахме основната пътека през гората, където имаше следи и маркировка. Умората от ненаспиване беше явна и при двамата. Времето си вървеше, а ние крачехме без да имаме представа какво има около нас.

Към 5:20 стигнахме една къща, където починахме малко, пихме топъл чай и продължихме към хижата. Разбрахме се да щурмуваме върха с минимален багаж, да оставим всичко ненужно в хижата. Имах вече леки съмнения, че ще стигнем за колуминацията - изгрева над Родопите и Рила.

На хижата оставихме багажа, сложихме котките и в 6:00 затрапахме по едно безкрайно изкачване. Деляха ни 400 м. денивелация до върха и около 1:20 мин до изгрева. Неговото начало обаче започна далеч по рано (всички снимки в този блог са на Мартин Петров).

В дясно от нас, някъде иззад могъчите Родопи небето с всяка минута ставаше все по червено. Нощта започна да отстъпва бавно място на деня и цветове по хоризонта се преплетоха в розово-лилава-синя игра.

Това ни даваше сили да крачим напред и нагоре. Радвахме се като деца на театъра от светлини, който се разигравеше пред нас.

Качихме се точно на време за негово величество Изгрева. 

Кратка проверка, дали още сме живи и здрави :-)

Пирин като на длан пред нас в цялата си красота.

Голям Мечи връх

Трудно е да се опише с думи какво се усеща в такъв момент след около 4:30 мин нощен преход - щастие, свобода, безвремие. Викахме и се радвахме като деца.

Марто запечатваше моментите с неговата "базука". Исках времето да спре за малко. Само че то не се интересуваше от моите желания.

Кайзеровият път явно си личеше отсреща.

Слънцето огря първо близките, а скоро и всички била. Замръзналите ми пръсти на краката също като че ли усетиха настъпването на този прекрасен ден и се стоплиха.

Постояхме около 40 мин на Голям Мечи връх, които изминаха като миг. Миг, който скоро няма да мога да забравя.

Мястото беше идеално за ски туринг и мисловно си представях как се спускам по склона надолу към хижата, а от там и до колата. Условията бяха перфектни за това.

За сметка на това отворихме крачка надолу и заслизахме. Връщането беше продължително, краката искаха почивка, а ние не преставахме да издевателсваме върху тях. В 10:45 бяхме отново до колата. Не спали последните 30 часа, уморени, но щастливи.

Марто, благодаря за идеята, за нейното осъществявание и за снимките. До скоро до поредния луд преход.

Енергизиране преди работа - първи ски туринг до Черни връх

27.01.2017

След качването със снегоходки до Черни връх миналата седмица нямах съмнение че ще купувам туринг ски. Без да му мисля си купих такива втора употреба и заедно с тях отново бях на паркинга на хотел Морени в 6:00 сутринта.
Времето отново беше перфектно за аутдор активности. Прогнозите от -27 градуса бяха леко преувеличени, така че при -20 потеглих нагоре с "пантите". Беше ново за мен и ми трябваше малко време да сменя обичайната си походка с приплъзване на краката. Иначе с тях се вървеше доста лесно и приятно по добре обработената пътека. Бях си обещал да не спирам на всеки 2 мин да снимам, затова пък да отделя достатъчно време от едно хълмче, което бях набелязал предния път. Първото по-стръмно изкачване ме затрудни, заради приплъзване на ските. Но връщане няма. Издрапах до предвиденото за снимки място, свалих ските и се настаних върху един камък, който служеше за статив.
Поиграх си с нощните светлини на София под мъглата, както и със събуждащия се ден, за около 30 мин.

Чух стъпки, които бързо се приближаваха. Присъединх се към Воля, който също като мен, правеше сутришни качвания. Заприказвахме се и бързо стигнахме Черни връх по изгрев. 

Морето от облаци и мъгла скриваше всичко в ниското. Само по високите върхове на Витоша и околните планинин се подаваха изпод тях. 
 

Поснимах малко, пийнахме чай заедно с една група от трима пантаджии и реших че е време да се насладя на спускането обратно към колата.

Но изглежда съдбата имаше други планове. Още нетръгнал, една ска ми се откачи от автомата и следваше 100-150м. гонене карайки на другата ска. Отделих доста време на правилното поставяне и псувах цветно, защо не съм избрал автомат със стопер. Както и да е, продължих диагонално да се върна към пътеката.

В дълбокия сняг в търсене на ската...

 
Усещах несигурност в автомата. На пътеката случая се повтори и потрети при всяко по-серозно  закантване. При поредното откачане, ската се спусна като стрела към дерето и само късмета я спря на около 100м, преди да полети към дъното му. Следваше газене на сняг до кръста и отново цветно псуване.

Ската в едното дере. 

Бях плувнал в пот когато се върнах на пътеката. Сложих за пореден път ските и много, ама много внимателно продължих. Постепенно засилвах натиска, но автоматите държаха. На полу-рало, полу-каране стигнах до колата и се заканих да върна проклетите ски. Няма как да си развалям щастието с неподходяща екипировка.




Въпреки всичко ски туринга става новата ми страст и скоро пак ще "правя линии", някъде тук на Витоша.